И това доживях да чуя – неолибеални политици, гордеещи се главно с това, че преди да станат политици са били успешни бизнесмени и са спечелили много пари, да започнат яростна пропаганда срещу богатството на други хора.
Защото, когато лансираха кандидатурата на Васил Терзиев за кмет на София ПП подчертаваха колко милиони е спечелил и как това го прави подходящ да заеме един от най-значимите управленски постове в България.
А тези дни обаче чухме и видяхме същите хора и техните приближени да отправят остри нападки срещу обявилите се за протести зърнопроизводители, тъй като те били толкова богати, че имали скъпи коли, яхти и какво ли не още. Ако не виждах от кого идват тези нападки, бих предположила, че го правят леви популисти, опитващи се да мобилизират вечния гняв на бедния към богатия, за да печелят дивиденти.
Когато обаче обвиненията идват от богаташите, очевидно трябва да се търсят други мотиви. Най-вече страх от масовите протести срещу собствените им действия: както в парламента, така и в правителството сглобката/некоалицията (ПП-ДП, ГЕРБ-СДС) плюс ДПС гласуваха за безусловно премахване на ограниченията за внос на украински агропродукти. По този начин те доказаха своята „евроатлантическа” ориентация, в името на която България може да понесе жертви. Но не се хареса на онези, които трябва да понесат тези жертви и чиито доходи зависят от реализацията на произведените от тях селскостопански стоки.
Но опорката на българските евроатлантици беше силно изненадваща: че шепа милионери „зърнари” (всъщност латифундисти) бунят обществото с цел още по-големи печалби, за да могат да си закупят по още някой майбах, бентли или яхта, а и защото обслужват руската пропаганда. Затова според тях честните земеделски производители и обикновените граждани трябва да защитят властта от атаките на свръхбогаташите, защото вносът на украинско зърно ще намали цените за всички потребители.
Така описано, положението изглежда убедително, ако не бяха някои несъответствия.
Ето някои от тях:
първо, днес се видя, че на протест излязоха не латифундистите, а хиляди земеделци и то не само зърнопроизводители, а и от много други сектори, така че очевидно проблемът с аграрната политика е по-стар и по-сложен;
второ, оказа се, че има противоречие между интересите на българските производители и политиката на правителството, защитаващо украинското производство;
трето, стана ясно и това, че не става дума за транзитен износ на украинско зърно за гладуващите в Африка (както ни обясни министър Гвоздейков), а за внос именно в България.
Особено важен обаче е един друг въпрос, който умело се избягва в обсъждането на днешния конфликт. И той е: Защо, как и от кого беше създадено латифундисткото зърнопроизводство в България?
В момента градските богаташи атакуват аграрните, но кой създаде система, при която организираното селско стопанство, което наследихме от социализма, беше унищожено и на негово място се роди разпокъсаното на милион парчета земя, благоприятно за изкупуване от едри собственици?
Напомням, че това започна след приемането на Закона за връщане на земята в реални граници от 1992 г., който унищожи аграрния сектор, върна го с десетилетия назад и откри пътя към латифундисткото земеделие. А на забравилите ще припомня, че девизът „земята в реални граници” беше издигнат от първото правителство на СДС на Филип Димитров и реализиран посредством „ликвидационните съвети” във всяко ТКЗС. Това е отговор на въпроса кой създаде условията за латифундиите. Защо беще направено това? По думите на първия демократично избран български президент Желю Желев: За да бъде изкоренен комунизмът от българското село. Тази цел беше постигната, а страничният ефект беше унищожаване на организираното българско земеделие.
Не по-малко интересен е и въпросът как беше създадена сегашната структура на зърнопроизводството? И тук отговорът е лесен: за да бъдат усвоявани възможно най-ефективно от възможно най-малък брой хора значителните евросубсидии за селското стопанство. Това стана вече при правителствата на победилия капитализъм и в хода на присъединяването на България към ЕС и след това. Тогава се създаде феноменът „зърнари”-олигарси, зад който се крият не многобройните зърнопроизводители, а владеещите или обработващите огромни площи, чиято цел е преди всичко получаването на земеделските евросубсидии. И тук вина носят повечето от управляващите през последните 15 години.
Темата може да бъде и разширена с въпроса кои бяха онези, които превърнаха България в държава на хазарта? Защо най-разпространените реклами из цялата страна са за хазарт? Отговорът е същият.
Само за сравнение – Полша, която се противопостави на възстановяването на украинския внос (не и на транзита на украинско зърно), го прави заради своите зърнопроизводители, защото те са много и са гласоподаватели. А са много, защото там не беше допуснато производството да се подчини или замени от евросубсидиите. Потвърди го днес за пореден път и Спасимир Домардски в отговор на въпроса на БНР дали там правителството не се е подчинило на местните аграрни олигарси. Там просто няма такива.
Накрая не мога да не спомена признанието на земеделския министър Кирил Вътев, че проблемите на българското земеделие са се родили от унищожаването на кооперирането, запазено в повечето бивши социалистически страни, и на напоителните системи. С това съм напълно съгласна и дори няма да питам защо стана така, а нещо друго: Кога и какво ще направим, за да върнем кооперативното движение в българското село?
Източник: "Клуб 24 май"