Коментар на Евгений Дайнов:
"Най-тежката грешка, когато си имаме работа с Русия, е наивността", твърдеше Маргарет Тачър в годините, в които заедно с Роналд Рейгън разглобяваха съветския свят както в Европа, така и в самия СССР. Успяха да сторят това, тъй като точно те двамата, плюс техният съратник в това дело - папата поляк Йоан Павел Втори, не страдаха от наивност.
Към 99 на сто от западните политици обаче в някаква степен страдаха и продължават да страдат и днес от това заболяване. Именно то обяснява периодично появяващите се мрънкания, че цивилизованият свят все пак ще трябва да се договори с Путин, като му подари парчета от Украйна.
Заблудите за Путин: дойде времето да се плаща цената
Основното, което Тачър не се уморяваше да обяснява от средата на 1970-те години и до края на живота си, бе, че "диктаторите не са като нас: те не са загрижени за нещата, за които сме загрижени ние, като например за сигурността и благоденствието на своите народи". Затова преговори с Путин, в които той да бъде убеждаван, че руският народ би спечелил от някакво договаряне, са пълна загуба на време.
Владимир Путин изобщо не би разбрал за какво му говорят. Ще реши, че нещо го лъжат. Това е и неговият лайтмотив от последните месеци: че "колективният Запад" непрекъснато лъже Русия, още от времето на Иван Грозни. И че руснаците непрекъснато се връзват на тези лъжи и е време да спрат.
Всеки човек, казват антрополозите, разбира онова, което се побира в неговия светоглед, в онази идейна конструкция, през която той гледа на света около себе си. Онова, което не се вписва в нея, остава неразбрано и отхвърлено. За да се говори с такива като Путин, отпървом е необходимо човек да си представи с кого си има работа - какво му е в главата.
Имаше едни около 15 години, през които европейски и американски анализатори описваха Путин като създание с висш интелект, голям стратег, велик шахматист, тънък тактик с непостижимо чувство за хумор, въздигнал се поне с една глава над своите западни колеги и затова играещ си с тях по един особено лесен начин. По време на това десетилетие и половина написах две книги и десетки статии, за да предупредя, че това са опасни глупости, за които ще се плаща много висока цена. Писаха и говориха десетки и може би стотици други обитатели на Източна Европа и дори на самата Русия. Останаха гласове в пустиня. Неотдавнашните признания на висши европейски политици, че е трябвало да бъдат чути, увиснаха във въздуха без видими последствия.
Дойде времето да се плаща цената. И тя се плаща основно от украинците, с чието изтребление като народ се е заел именно висше-интелигентният Путин. Политиците, намиращи се на сигурно място (както си мислят) в сърцето на западния свят, вече не мислят за него с гореописаните суперлативи. Но продължават да не разбират защо преговори за спиране на войната са, на този етап, съвършено невъзможни. А не разбират това, тъй като не могат да си представят какво му е в главата. Ще се опитам да обясня, отново.
Познавам човек, работил с руснаци десетилетия наред по линия на природоопазващи програми на ООН. Още преди години се беше напълно отчаял: "Тия хора още не са уседнали в главите си, камо ли да разбират, че трябва да пазят околната среда, в която са си направили селата. Те са си останали на ниво събирачество: скубят от природата каквото могат, оставят си отпадъците пак в нея и се местят на ново място. Те дори не могат да разберат защо изобщо говорим за опазване на околната среда: за тях тя е законна плячка".
Русия и теорията за дивашкото общество
Путин е олицетворение и главен деятел на култура, която е замръзнала столетия (а може би дори хилядолетия) зад европейската - онази култура, която антрополози като Клод Леви-Строс наричат "дивашка". Американският културен антрополог Клифърд Гиърц описва дивашкия манталитет така: "Диваците конструират модели на реалността - на обкръжаващия свят, на себе си, на обществото. Но те не го правят като съвременните учени, чрез интегрирането на абстрактни съждения в рамката на формална теория (…), а чрез подредбата на видяното в цялости, които са достъпни веднага и за всеки…".
При подобно подреждане на света липсва онова усилие на разума, което е характерно за съвременната цивилизация, основана върху научната дисциплинираност. "Дивашката логика", продължава Гиърц, "работи на принципа на калейдоскопа, чиито парченца могат да се аранжират в безкрайно много шарки, но остават непроменени като количество, форма или цвят".
Преговори, основани върху дисциплинирания разум, са напълно невъзможни с дивака. Той във всеки момент може да тръсне калейдоскопа си и да покаже на отсрещната страна съвсем нова картинка - свойство, от поколения характерно за онова, което някои наричаха "руска дипломатическа школа". Цивилизацията и диващината - това са две стъпала на човешкото развитие, които са толкова раздалечени, че на практика не могат да общуват помежду си. Отново Гиърц обяснява: "Дивашките ("дивите", "неопитомените") начини на мислене са първични за човешкия манталитет (…) Цивилизованите ("укротени", "опитомени") начини на мислене на модерните наука и подходи са специализирани продукти на нашето общество".
От "първично" до "специализирано" ниво се стига с много труд, самодисциплина, спорове и строго научни експерименти, траещи столетия. "Специализираното" ниво не е даденост и не се появява по естествен път.
Основният "специализиран продукт" на западното общество е преосмислянето на обществото като базирано не на племена, родове или статуси, а на отделни свободни индивиди, които сами вземат решенията си и носят съответната отговорност. Според Гиърц "да станеш човек" в същинския смисъл на думата е "да станеш индивид". Руското (и всяко "дивашко") общество обаче не е основано върху индивида. В него признание се дължи не на самостоятелните постижения на отделния човек, а на неговото място в клановата, родовата или властовата структура.
Руският анализатор Николай Петров подчертава именно тази характеристика на съвременното - путинско - общество в Русия: "Основните черти на путинския елит", пише Петров, "са върховенството на длъжността, а не на отделния човек (...), върховенството на лоялността над ефективността, с гаранция за незагубване на статута, при условие на лоялност".
След като съществуваш единствено докато имаш пост в номенклатурата, да останеш в нея е единствената цел на всеки руски чиновник, включително на самия Путин. Нямаш ли пост - изчезваш, преставаш да бъдеш, ставаш буквално невидим. Следователно единственото, по което такъв тип хора могат да водят преговори, е точно тяхното оставане в номенклатурата. Нищо друго и никой друг не ги интересува.
Това обстоятелство обяснява на свой ред не само тоталната лъжа, която е пропила цялото руско общество, но и необяснимата липса на чувствителност към чудовищните жертви във войната. Логиката тук е очевидна: ако единствено лъжата ще ми запази поста - лъжа; ако това, че умират някакви непознати мои сънародници ме оставя в номенклатурата - да умират всички, ако се налага.
Как да преговаряш с такива хора, след като не можеш да призовеш към някакъв принцип или ценност, надхвърлящи техния личен егоизъм? Маргарет Тачър ясно го обяснява на съветския лидер Михал Горбачов: "Не преценихме правилно вашите действия по отношение на Чехословакия (т.е. през 1968 година). Ние мислихме, че няма да нахлуете, тъй като това би наранило вашата репутация по света. Сгрешихме. Не искаме да правим същата грешка отново".
Несъвместимостта между западната цивилизация и руската действителност
Ето я пак несъвместимостта между западната цивилизация и руската действителност. През 1968 година Западът е убеден, че руснаците няма да смачкат реформите в Прага, тъй като са загрижени за колективната си репутация като държава, общество и идеология. Съветските политици обаче не са загрижени за нищо подобно. Единствената им грижа е да останат на постовете си - тоест, да продължат да са някои в една реалност, в която съществуват не хора, каузи или идеи, а постове.
Добре, питате, какво да правим тогава? Не искам да ви досаждам с Тачър, но е добре пак да я чуем. Все пак тя победи руснаците във време, в което те бяха многократно по-силни от днес и контролираха половината свят. Ето нейната препоръка: "Диктаторите могат да бъдат спрени, те могат да бъдат смачкани - но никога не могат да бъдат укротени със задоволяване на техните искания".
Този подход е, в общи линии, практикуван досега и вече дава резултати - точно в момента, в който западни лидери и общественици отново намекват за задоволяването на Путин. Рублата се срива катастрофално и безвъзвратно - до степен дори самият Путин да пита защо в неговата страна няма валута. А в неговата страна от известно време няма не само валута. В страната, наричана "бензиностанция с претенции за държава", няма бензин. Докато пишех този текст, долетя новината, че руснаците спират износа на горива, за да има за тях.
Диващината отново губи пред лицето на цивилизацията и не е сега времето да се преговаря.