Знам, че сега идват избори и големите български държавници са заети с по-важни неща - да изчисляват колко депутати ще имат и колко ще могат да крадат през тях.
Но искам да ви разкажа една история, която е по-важна от някакви хора, които се правят на политици.
Преди десетина години бях на Ниагарския водопад. Там, за нуждите на туристите, работят само хора със синдром на Даун. Изключително мили, изключително работливи, изключително приятни.
Някой там се е сетил, че тези хора могат да бъдат полезни и смислени.
Живеем в общество, която отхвърля хората с увреждания. Смята ги за нещо, което им разваля гледката. Кара ги да обръщат глава настрани, когато ги срещнат.
Слушайте: тези хора са същите като вас. Имат същите мечти, същите потребности. Имат същата нужда от любов.
Може би се заблуждавате, че ги превъзхождате, защото сте здрави.
Не сте здрави.
Ако не намерите в себе си усмивка и добро отношение към човек в неравностойно положение, не сте здрави.
Ако не се постараете този човек да има същите възможности като вас, не сте здрави.
Ако спирате децата си да играят с деца в неравностойно положение, не сте здрави.
Помислете върху това.