Отидете към основна версия

1 774 28

Иван Николов: Белград – инкубатор на стратегии за денационализиране и асимилиране на българите

  • иван николов-
  • сърбия-
  • българи-
  • българия-
  • македония-
  • балкани

България е наистина „щастлива“ с подобен съсед…

Снимка: БГНЕС
ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

В сръбската политика към България няма нищо случайно, инцидентно и необмислено. Това е стратегия със 180 годишна биография, чието начало откриваме в „Начертание“–то на Илия Гарашанин от 1844 г.

Въпреки че първообразът на този документ е проект на ръководителя на полската емиграция в Европа Адам Чарториски, разработен подробно от неговия представител в Сръбския двор, чехът Франьо Зах, Илия Гарашанин доразвива и конкретизира идеята, че Сърбия трябва да стане Пиемонт за южните славяни, като ги обедини в една държава, под нейна власт. За да се осъществи този замисъл „Сърбия трябва … от старата турска държава да кърти камък по камък, тъй че от тоя добър материал, положен върху добрия темел на старото сръбско царство да се изгради и издигне новата сръбска държава…“ И по-нататък: “… След като накратко посочихме положението на днешна България и нейното значение за Сърбия…минаваме към указването на няколко предварителни средства, що трябва да се употребят за вкореняване на сръбското влияние в България…“

И тези „патриотични“ планове се правят 34 години преди освобождението на България. Преди още България да е почувствала благотворния полъх на свободата, за нея вече се градят стратегии за бъдещото ѝ обсебване ... Все пак до 3 април 1860 г., когато във Великденското си богослужение в Цариград българският владика Иларион Макариополски не споменава името на Вселенския патриарх, сръбската и гръцката пропаганда, в териториите традиционно обитавани от българи , нямат толкова драстичен характер. В постъпката на Иларион Макариополски емисарите на нашите съседи разбират, че българите започват борба за църковна независимост, а след това и за национална, което показва, че за наследството на Турската империя се появява нов кандидат. Така те стигат до извода , че българите са пречка за осъществяване на мегаломанските им „държавотворни“ видения…

Този текст има за цел да поразтърси, потъналия в битпазарски всекидневни свади за власт и привилегии български държавници и политици, хитро прикриващи се зад поредните високохуманни идеи и постулати, обвити в лъскавия станиол на взаимно изключващите се пропаганди…

***

Титовият довереник Лазар Мойсов без да иска дръпва завесата. Допуснат до засекретените Белградски архиви, той попада на следи, които разкриват сръбско-гръцките планове за подялба на Македония. В изследването си „Околу прашаньето на македонското национално малцинство во Грциjа“, Скопjе, 1954 г. ,въпреки задачата му да утвърди сръбската гледна точка за Македония, цитирайки изворовите документи, той изважда на светло неподозираната, особено за българите, истина. И така ние научаваме, че от 1861 до 1893 г. между представители на Белград и Атина се осъществяват седем тайни разговори с идеи за спогодби и договори за подялба на Македония. През август 1867 г. те подписват и военна конвенция .

Г. Раковски неведнъж се беше „опарил“ от небратските постъпки на западните ни съседи и реагира с типичната си искреност : “Сърбите, ако да се сближават доста тясно по езику си с българите и ако да живеят в непосредствено съседство с тях, обаче всякоги са били смъртни неприятели български и никоги не са престанали да им противодействуват, когато им се е появявало и най-малкое счастливо… и благоприятно обстоятелство.“(в. „Бъдъщност“, Белград, края на лятото, 1863 г. )

Едно десетилетие по-късно Христо Ботев ще изригне:“… В статията си “Шпиунлуци и инквизициjе бугарске“ вие така нахално и гнуснаво клеветите българският народ, неговата екзархия и нас сами, щото никак не ще да бъде тактично от наша страна, ако ви заминеме само с едно просто презрение…“(в“Знаме“, 23 май 1875 г. )

И по-нататък: „Още от началото на своето съществуване и досега, Сърбия е била неискрена към българският народ. Нейните всевъзможни правителства от Милоша и до Милана, освен че не са желали никога да ни помогнат, да смъкнем от шиите си варварският турски ярем, но сякога почти са се старали да възпрепятствуват на нашето освобождение и сякога почти са гледали да се въъзползуват от нашето доверие, от нашите сили и от нашата кръв…“(в.“Знаме“, 4 април 1875 г.)

Трийсетина години по-късно Яворов става свидетел на още по-зловеща картина, сътворена от нашите западни „братя“: „На осемнайсети того вечерта една голяма сръбска чета нападнала българското село Тълминци, Паланечко, и го изгорила. Мъже и жени, старци и деца, пометени от сръбския ятаган и куршуми, намерили безвременен гроб в пламъците на своите родни стрехи…“(в „Илинден“, 23 май 1908 г.)

Ние, съвременните българи, много обичаме да величаем нашите възрожденци и революционери като Раковски, Ботев, Яворов, но колцина са тези, особено по върховете на държавната, партийната и обществената йерархия, които са осмисляли прозренията им за сръбските планове спрямо България!

Това не е риторичен въпрос, това е повик за държавнически прагматизъм и мъдрост, тук, на Балканите…

***

Сръбските кроежи за разширяване придобиват по-конкретни измерения, след всяка година. Така се ражда и идеята за македонизма. Това става в рамките на един комитет през 1868 г. по инициатива на белградския митрополит Михайло. Според Коста Църнушанов този комитет (одбор ) е в състав от четирима човека. Председател е архимандрит Никифор Дучич и членове проф. Панта Сречкович, прословутият шовинист Милош С. Милоеви и Стоян Новакович. Той остава в комитета до 8 август 1872 г. когато заема поста министър на просветата. Комитетът има за задача да отваря сръбски училища вън от Сърбия, особено в Македония, да назначава учители в тези училища и да им осигурява заплати и учебници.

Още през 1866 г. Милош С. Милоевич, след като се завръща от Русия, където е следвал, предоставя на княз Михайло мемоар, в който предлага концепция как да се парира процеса на Българското възраждане в Македония.

Тази дейност, срещу естественото развитие на нашата народност и държавност получава нов силен тласък след обявяване на Фермана за българската църковна независимост на 28 февруари 1870 г. Тогава сръбската изобретателност се развихря. Изпратеният като посланик в Цариград проф. Стоян Новакович, след дълги наблюдения и разсъждения, как би могъл да се спре възхода на българщината, особено в Македония, сътворява и своята концепция за македонизма. Тя е развита в писмото му от 4 декември 1888 г. до министъра на просветата Владан Джорджевич. Ето и текста на това писмо, което съм цитирал неведнъж: “Тъй като българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е почти невъзможно тя напълно да се разколебае, като ѝ противопоставяме само сръбската идея. Тази идея, опасявам се, не би била в състояние като чисто и голо противопоставяне да потисне българската и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал зад себе си и елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма. Този съюзник виждам в македонизма.“

Конкретно и ясно. Македонизмът е преходна фаза на сърбизирането. Целта е денационализирането на българите в Македония. И отново Стоян Новакович е написал рецептата. Още през 1886 г. решава в Цариград да се издава един вестник. Той ще се нарича „Македонски вестник“ и ще осъществява следната програма:

1.На македонския народ се влива сръбски дух, за да му се докаже, че македонците не са българи, че с българите вече нямат никаква връзка, че българите са неприятели на македонския народ…

2.Да се развива най-енергично пропаганда за изгонването на българските владици и учители, родом от Македония и възпитани в български дух.

3.Да се вземе сръбската азбука като най-подходяща за македонския език…“ и т.н.

Вслушайте се в речите на премиера на РС Македония Християн Мицковски, вникнете в неговите реални действия, за да разберете, че той е днешният агент на Стоян Новакович в Македония.

Бащинските грижи на унгарския премиер Виктор Орбан за криещия се от правосъдието на собствената си държава, бивш премиер в Скопие ,Никола Груевски, топлите отношения между Орбан и Александър Вучич, както и новата финансова инжекция на Орбан за правителството на Мицковски не са случайни. Неотдавнашното пренасочването от Скопие на инвестициите, предвидени за изграждане на „Коридор №8“ към завършване на „Коридор №10“, изпращат, за кой ли път, инфраструктурната свързаност между Черно и Адриатическо море с Италия в задънена улица. Това е проблем, който задължава София, Рим и Брюксел да го следят внимателно .

Демонстративно растящото единомислие между президентите Гордана Силяновска – Давкова и Александър Вучич безцеремонно разкъсва фалшивата патриотична обвивка на македонизма и разголва истинската му същност –сърбизирането на хората покрай Вардара.

Белград с подкрепата на Будапеща, връща все по-отчетливо Скопие в епохата на този брутален процес...

***

След Балканските войни и особено след Първата световна война директното и вероломно сърбизиране измества всички форми на македонизма. Тогава, за около две десетилетия, той става непотребен. От 1912 г. до 1941 г. съръбизирането е постоянен, повсеместен и налаган с жестокости процес. Няма да повтарям познати примери на тази зловеща вакханалия. Ще посоча единствено тези, които за българското общество продължават да са Terra incognita. Например, през ноември 1912 г. за областен управител на Битоля е назначен писателят Бранислав Нушич. У нас е известен с постановките на някои от неговите комедии и други драматургични творби. Същият този „творец“, овластен с неограничени пълномощия , използва всички средства да тероризира местното българско население. Предлагам следния случай: Когато богомолците изпълват местната църква за неделната света литургия, Нушич нарежда храмът да бъде обграден от войници и стражари, поставя една масичка пред входа, върху която има разтворена тетрадка с празни листове и заставя всички излизащи да напишат имената си със сръбското окончание ИЧ. След този насилствен ритуал, когато една баба написала името си, според новите “правила“, в „компанията“ на войници с насочени срещу нея щикове , през сълзи проронила: “Се потурчивме!“

„Хуманистът“, „сърцеведът“ и престъпникът в здрава прегръдка, за която у нас никой не иска да знае.

Особено елегантно-перфиден е случаят с Нобеловия лауреат за литература, известният писател Иво Андрич. За него у нас са изписани стотици страници, със заслужени хвалебствия за творчеството му, но този гении на словото е гений и като висш сръбски чиновник.

Има един доклад на временно управляващия българската легация в Белград, Христо Шишманов, от 1 септември 1936 г. по повод срещата му с началника на политическата дирекция при Югославското министерство на външните работи, Иво Андрич. Като разсъждава за евентуални промени в българското правителство и деликатно намеквайки за промени, които не допадат на интересите на Белград, Андрич заключава: “Установяването ва един политически режим в България, който би ТОЛЕРИРАЛ МАКЕДОНСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ…ЩЕ БЪДЕ САМО ОТ ВРЕДА ЗА ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ДВЕТЕ ДЪРЖАВИ…“ (ЦДИА, ф. 176, оп. 7,а.е. 222, л.109-110. )

Тогава ВМРО се възприема в Белград като българска организация, каквато е и нейната същност. Организация, която се бори срещу сърбизирането на сънародниците си в Македония. Нека този факт да коментира Християн Мицковски, председателят на ерзац ВМРО-ДПМНЕ, превърната в инструмент на тази порочна политика…

В брошурата „Сръбският шовинизъм“ на проф. Боян Пенев, издадена през 1915 г. , авторът цитира извадка от предговора към една от стихосбирките на поета М. Стефанович. Това не е естетика. Това е урок по примитивизъм и омраза: “Към най-подлите и най некултурните народи, отбелязани в историята на човечеството, от сътворението на света до днес, може да се отнесе и българският народ“- пише авторът.

Ето и финалът на едно от стихотворенията му:
„Ал бугарин ни Бога не знае

Кад овакве нечовjешта граде

На срамоту дваjестому веку

У циjелу културноме свету…

Плачи, земиjо, гнушаj се културо!“

Така, в този дух се възпитават поколение след поколение. Моделът за общуване, който ни предлагат от Скопие днес , носи същата марка…А в Белград продължават да внушават, че българите са основният им неприятел. Това твърди и ученият Йован Джурич, специалист по византийска и балканска история в интервю за френския седмичник „Нувел Обсерватьор“(24 февруари -2 март 1994г.) На въпроса хърватите ли са основният противник на сърбите, той отговаря :“…За Сърбия България – това е съперникът, врагът, заплахата по принцип…“

Колко са истински думите на един сърбин, Владимир Гоати, който на 10 април 1994 г. пред в. “Ню Йорк таймс“ най-чистосърдечно изрича: “Ние сме жертва на дълготрайна националистическа идея, от която е невъзможно да се освободим. Това е истинското състояние на ума на сръбския народ…“

А какво върши посолството на Сърбия в София през всичките тези години? Това научаваме от книгата „Войната се връща“ на французина Анри Поззи. Той пише:“…Достатъчно е да кажа, че военният аташе, полковник Скечич, е създал една истинска организация от платени убийци…Самият аз срещнах повече от 20 пъти в София …агенти на сръбската легация, придружавани от големи кучета, за които агенти всички знаят…че са вдъхновители, ако не и автори на скорошните политически убийства в София…“

България е наистина „щастлива“ с подобен съсед…

Неотдавна по една от телевизиите наш историк се тревожеше за съдбата на Православието в този объркан Балкански полуостров. От какво точно? Не можа да се разбере.

На този разтревожен човек, предлагам една статистика за съдбата на българските православни храмове и свещенослужители, в окупираната от Сърбия Вардарска Македония.

„През 1912-1913 г. властите конфискуват и превръщат в сръбски 761 български черкви, екстрадират петима български владици, прогонват, убиват или принуждават да се обявят за сърби 833 български свещеници…“( в.“Камбана“ – София, 6 октомври 1913 г. )

Това предлагам като повод за размисъл за всички разтревожени за православното ни единство. Кой взривява това единство, нека всеки сам си отговори.

***

След 1944 г. македонизмът отново излезе на светло като инструмент на сърбизма, превърна се в официална национална доктрина на Н Р Македония в рамките на Титова Югославия. Сега Белград държеше под контрол всички процеси, утвърждаващи новото „национално“ самосъзнание. Знаем добре всичко за този период. Чакаме само управляващите в Скопие да отворят архивите на УДБА, за да проумеят най-после и те самите как се „утвърждаваше“ преди 80 години новата идентичност и език.

Тук ще се спра на поредното „изобретение“ на болното въображение на стратезите в Белград. Това е новата националност – шопите. От началото на деветдесетте години на ХХ в. тези „мъдри“ люде, в новите условия след падането на Берлинската стена, решиха, че трябва да хвърлят още един камък върху България. Така беше сътворено и новото чудо – шопският език. „Корифеите“ на това изобретение дори съумяха да преведат комедията на Ст. Л. Костов “Женско царство“ и да я поставят на Царибродската сцена.

И отново сръбската „научна“ мисъл е водеща. В интервю за българския седмичник „Култура“ – 9 април 1993 г. академик“ Войслав Джурич, без каквото и да е притеснение, назидателно и риторично пита: “Знаете ли кой е главният исторически проблем между българи и сърби, който съществува толкова дълго, защото никой не го признава? Шопите…А шопите са онзи особен етнически елемент, който говори свой език и има своя култура…“

Друг сръбски академик, Радован Самарджич, през същата година се притесняваше, че „шопският въпрос“ може да се превърне в „основния препъникамък“ в отношенията между Сърбия и България.

И фантасмагорията да стане пълна, през 2008 г. студенти от Нишкия университет по специален „академичен“ проект, подкрепен, какъв абсурд! и от СУ „Свети Климент Охридски“ кръстосваха Западните български покрайнини в Сърбия, Западните части на България и източните градове и села на РС Македония да търсят „шопи“. По този повод Белградският вестник „Вечернье новости“ от 7 април 2008 г. писа, че студентите кръстосвали…региона „Шопия“, където живеят шопи и говорят диалект „близък“ до старославянския…

Завидна „творческа“ изобретателност, това е факт!

***

След Раковски, Ботев, Яворов, Боян Пенев, Стилиян Чилингиров, Данаил Крапчев, Трифон Кунев… които в различни години надигаха глас срещу безцеремнонната агресивност на Белград към българските държавотворни и духовни корени, блесна със смелостта и прозорливостта си поредният достоен българин. Този човек е Ангел Томов, възпитаник на ВМРО ,с непоклатимо българско самосъзнание, неподвластно на идеологическите и пропагандни изкушения. През април 1950 г., в разгара на налагането на тоталитарната власт у нас, той дръзна да напише писмо до „вожда“ Вълко Червенков. С този паметен документ той протестира срещу „…пораженския интернационализъм на държавата ни по македонския въпрос…“ И продължава:

“ Който не познава и не е в състояние да оцени правилно оня огромен, първостепенен по значение факт сред балканската обществена действителност, наречен СРЪБСКИ ШОВИНИЗЪМ (Подч. И.Н. ) той…не ще може никога да бъде правилно ориентиран по македонския въпрос и по югославската политика по този въпрос, той ще бъде жертва на разни илюзии, ще води наивна политика по македонския въпрос, ще бъде изложен на изненади и разочарования…“

Актуално звучи, нали! Дано се намери високопоставен държавник, който да поразсъждава върху тревогите на този достоен българин!

***

А аз имам една мечта: да видя насядали около масата президента Румен Радев, бившите премиери Бойко Борисов, Николай Денков и други партийни величия. Те със сериозна загриженост и взаимно доверие да обсъждат идеи, как да осигурят европейски инвестиции за изграждането на жп връзката между София и Скопие и цялата инфраструктура по направлението „Изток –Запад“. Разбира се, вече проумели, кой и защо десетилетия наред саботира осъществяването на този проект…

Това ще бъде достойният отговор на 180 годишната разрушителна примитивна изобретателност на Белград към България…

---

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е директор на списание „България-Македония” и на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Анализът е написан специално за БГНЕС. | БГНЕС

Поставете оценка:
Оценка 4.5 от 30 гласа.

Свързани новини