Може ли Пезешкян да стане иранският Горбачов? Това заглавие на един ирански ежедневник разбуни духовете в Иран, пише саудитският вестник "Аш-Шарк ал-Аусат".
Авторът на статията описва Пезешкян като човек, който се ползва с доверието на режима, което го прави способен да проведе реформи, които авторът не е назовал, за да спаси Иран от опасности, които също не е назовал. Това не е първият път, когато информирани източници отвътре призовават за промени в курса на държавата.
Първият, който направи това, беше Хомейни, който издаде манифест за реформи от осем точки, който, ако беше приложен, можеше да превърне Иран в демокрация в скандинавски стил без монархия. Излишно е да казвам, разбира се, че това не се случи.
Вместо това иранската нация преживя масови екзекуции, война срещу Ирак, която очевидно изглеждаше невъзможно да бъде спечелена, и корупция в огромен мащаб. Десетилетие по-късно беше ред на президента Хашеми Рафсанджани да се маскира като защитник на реформата.
Въпреки това, тъй като дотогава програмата за реформи на Михаил Горбачов и политиката на перестройка не са постигнали никакви осезаеми положителни резултати, Рафсанджани се нарича "Генералът на реконструкцията", използвайки фактическия владетел на Китай по това време, Дън Сяопин, като свой модел. Идеята беше: никакви политически свободи, а по-бърз икономически растеж и разпределение на доходите.
Както се очакваше, бързо стана ясно, че моделът на Дън няма да проработи в Иран, тъй като Иранската република беше различна от Народната република.
През следващото десетилетие дойде ред на Мохамед Хатами да облече мантията на реформата, докато поемаше президентския пост. Хатами имаше по-големи амбиции: да поправи грешките на Европейския ренесанс и да превърне Иран в модел за подражание за цялото човечество. Случи се обаче нещо друго. Иран стана свидетел на нова вълна от екзекуции и поредица от убийства и изчезвания на истински или въображаеми противници, съвпадащи с влошаването на икономическите условия.
От друга страна, неговият наследник Махмуд Ахмадинеджад беше достатъчно мъдър, за да се придържа към лозунгите на Хомейни, който призоваваше за унищожаването на Израел и обещаваше да "изгони" американския "Велик Сатана" от Близкия изток. След това дойде ред на Хасан Рухани като президент да възроди идеята на Горбачов, като приеме статута на Иранска република под опеката на така наречената група P5+1, ръководена от Съединените щати. Осем години по-късно той се сбогува с поста, оставяйки Иран по-изолиран, по-беден и по-засегнат от корупция и насилие.
От своя страна Ленин е първият реформатор в Съветския съюз. През 1921 г. той пише в писмо до члена на Политбюро Лев Каменев: "Ние установихме диктатурата на пролетариата, но в партията има малко работници. За да съживим икономиката, се нуждаем от сътрудничеството на части от буржоазията." След това той представя своята програма за преструктуриране, наречена Нова икономическа политика. При тази политика партията ще запази диктатурата на пролетариата без пролетариата и ще позволи на буржоазията да реформира икономиката. Хората също са склонни да забравят, че Сталин, след като причини смъртта на десетки милиони с политиката си на колективизация, също се опита да създаде своя собствена версия на играта на Горбачов. По същия начин, след като спечели властта след седеммесечна борба срещу твърдолинейните сталинисти, Никита Хрушчов прекара три години в консолидиране на позицията си, преди да стартира инициатива в стил Горбачов на 20-ия конгрес на Съветската комунистическа партия през 1956 г. Той осъди култа към личността на Сталин, но скоро разбра, че съветският режим не може да надхвърли допустимото разстояние от идеологическата каишка.
Тези, които се заблуждават, че идеологическата система може да бъде реформирана, винаги търсят някой, който няма ясен идеологически профил и биография, отворена за различни интерпретации. Струва си да се отбележи, че през 1921 г. Ленин все още не е бил известен като бруталния деспот, какъвто е бил. Истинската степен на престъпленията му става ясна едва през 1956 г. Сталин е смятан за "Бащата на народите" или любимия "Чичо Джо".
От своя страна Хомейни имаше оскъдна политическа кариера, състояща се от две зле написани речи и десетки интервюта, взети от скитащи кореспонденти в Париж. През 1981 г. истинската природа на неговия режим не беше толкова ясна, колкото стана десетилетие по-късно. По същия начин Горбачов имаше лоша кариера като член на партията, който се издигаше в йерархията, като стоеше неподвижно, без да прави нищо и беше никой. Когато пристига в Лондон за повишение, за да интервюира Маргарет Тачър, автобиография му съдържа не повече от десет реда, изброяващи го като главен селскостопански служител в Централния комитет, издигнал се до ръководител на партията и след това президент на Съветски съюз.
Накратко, Горбачов изглежда като празно лице, върху което може да се нарисува идеалното лице на съветския лидер.
Днес новоизбраният президент на Иран Пезешкян показва такова празно лице. Всъщност неговата оскъдна биография изглежда отворена за различни измислени образи. През 1978 г., когато избухна въстанието на моллите, той беше твърде млад, за да осъзнае какво се случва. Една година по-късно "революцията" успя само за четири месеца демонстрации, по време на които бяха опожарени киносалони и кафенета, предимно в Техеран - недостатъчно време, за да може някой да изгради революционна биография. Във всеки случай Пезешкян беше в Тебриз, където нямаше тайни революционни клетки, които да се бият на барикадите или дори да развяват знамето на Бану Хашим. Пезешкян беше един от хилядите, които станаха революционери след успеха на революцията.
За разлика от предшествениците си, той продължи да стои в периферията на режима и така остана безизразно лице, върху което може да се нарисува лице, приличащо на Горбачов или Барак Обама. Истината е, че той не е направил нищо и не може да претендира, че е специален човек, а това също може да му помогне да спечели Нобеловата награда за мир, както се случи с Обама или дори с Горбачов.