Ако погледнем отвъд огромните различия в географски, политически и икономически мащаб, можем да си зададем следния въпрос: Защо Китай е относително свободен от плена на идеологията и успя да преоткрие себе си и да се трансформира в икономическа и политическа сила "с капиталистическо тяло и комунистическа глава", докато Иран остава затънал в идеологическа стагнация, която прави фундаменталната промяна изпълнена с рискове и сигурна врата към колапс? Това се пита излизащият в Лондон саудитски вестник "Аш-Шарк ал-Аусат".
През вековете Китай е демонстрирал уникален прагматичен опит чрез способността си да се адаптира и променя, без да губи контрола върху силната централна власт, която винаги е давала приоритет на приемствеността и оцеляването. Вероятно лозунгът, лансиран от китайския лидер Дън Сяопин по отношение на неговите икономически реформи през 1978 г., поставяйки началото на експеримент за "предефиниране" на комунизма, съдържа същността на този подход, който обобщава характера на държавата в Китай. "Няма значение дали котката е черна или бяла, стига да лови мишки", каза Дън, разкривайки сложния път, който позволи на Китай да прегърне пазарната икономика, като същевременно запази желязната хватка на властта на Комунистическата партия.
През цялата си история Китай също се е възползвал от конфуцианското наследство, чиито основни ценности наблягат на реда, йерархията и първенството на държавата, което е засилило културата на прагматично управление в Китай. Тази културна среда улесни ръководството на Китайската комунистическа партия (ККП) да оправдае икономическите реформи като необходими за оцеляването на страната и да представи прегръдката на капитализма просто като средство за постигане на крайната социалистическа цел за просперитет за всички.
За разлика от тази приемственост в характера на държавата в китайския опит, в Иран откриваме дълбока прекъснатост и безредие. Ислямската революция от 1978-79 г. беше не само голямо политическо събитие, но и дълбоко пренареждане на иранското общество. Хомейнизмът сля религиозното и сектантското с политическото и ги слепи заедно с лепилото на революционния ентусиазъм и политическа система, която определя държавата като божествен мандат и всяко отклонение от нейния път се счита за предателство на самата божественост.
Въпреки че държавата в Иран не е просто политическа единица, тя по-скоро е земно въплъщение на невидимото небесно съдържание. Това възприятие е унищожило способността за използване на прагматична гъвкавост, както направи Китай. Всеки призив в Иран за икономическа или социална реформа е не само политическа опасност, но и духовна опасност, която издига призивите за промяна до нивото на неверие. Въпреки че е вярно, че централният контрол на Китайската комунистическа партия е очевидно подобен на контрола на режима "уилаят ал-факих" (властта на юриста-богослов) над иранското общество, политическата структура на Иран е по-сложна и крехка. Религиозните компоненти на режима в Иран съжителстват с републиканския и военния компонент в деликатен баланс, който превръща всеки опит за реформа в рискована игра.
По-важното е, че за разлика от иранския опит, икономическият успех на китайския опит предостави на Комунистическата партия нов източник на легитимност и решителна способност да неутрализира опонентите си и да наложи противоречив модел: капиталистическа икономикапод комунистическоуправление, без да прави компромис с националната идентичност или да плаща висока цена за идеологическата нечистота на режима.
Въпреки че и Китай, и Иран бяха подозрителни към външни заплахи, реакциите им се различаваха коренно. Китай извлече своя имунитет и престиж от икономическия растеж и военната модернизация като средство за противопоставяне на чуждото влияние и използва национализма и икономическия успех, за да обедини страната, без да се страхува от последиците от дълбоката структурна промяна, натрупана от 1978 г. насам. За разлика от това, Иранското ръководство използва идеята за външни заплахи, особено от страна на САЩ и техните съюзници. Това остава оправдание за неговата строга идеологическа позиция, която забранява промяната, страхувайки се, че всяка идеологическа модификация ще отслаби способността на Иран да устои на чуждо влияние и ще доведе до разпадането на революционната държава.
Китайският комунизъм се оказа адаптивен, способен да се развива в отговор на променящите се обстоятелства, като същевременно запазва ядрото на силата на Комунистическата партия. Той се възползва от стратегическата си тежест, за да изгради балансирани отношения с опонентите си, като изгради мостове и същевременно запазва различията и конкуренцията. Що се отнася до иранската религиозна идеология, тя е дълбоко вкоренена в проблемната идентичност на държавата, която счита, че всяка фундаментална промяна заплашва да разруши структурата на иранската революция, което може да доведе до падането на режима. Трябва да се отбележи, че началото на промяната в Китай съвпадна с раждането на Иранската революция през 1978 г. и след управлението на Китайската комунистическа партия, продължило от есента на 1949 г.
Има ли Иран все още време да промени хода на събитията? Изглежда, че пътят към реформи за Иран не е просто предизвикателство, а по-скоро екзистенциално предизвикателство, тъй като оцеляването на режима зависи от запазването на идеологическата му чистота, дори когато той все повече се изолира от международната общност и продължава да пилее своите икономически ресурси в светлината на ужасяваща липса на минимална адаптивност. Иран днес изглежда по-близо до опита на Съветския съюз, отколкото до Китай, както отбелязва бившият израелски премиер Нафтали Бенет.
Подобно на Съветска Русия, Иран на Хомейни страда от идеологическа калцификация, корупция и загуба на връзка с обществото и подобно на нея може да начертае собствения си край.