ДВ: Обрисувай сегашната медийна среда у нас пред - да предположим - за човек, който не знае нищо за нея.
Анна Цолова: Трудно е, защото трябва да започнем от факта, че лъжата не е друга гледна точка. Това важи и за конвенционалните медии, и за интернет медиите. Но разбирам защо ме питаш. Да кажем така: не може безкритично да се пускат и отразяват откровени лъжи, произнасяни от силните на деня. Например излиза политик и казва, че един милиарден проект е много печеливш за България. Не следват никакви въпроси. С три въпроса от журналист ще стане ясно, че това не е вярно, а проектът е оръжие в ръцете на един агресор например. Но за това трябва подготовка. Препятствието "липса на подготовка" е преодолимо. Непреодолимо изглежда другото - свободата да зададеш тези въпроси.
ДВ: За най-обикновен страх ли говорим?
Анна Цолова: Да, предполагам, че говорим и за страх, но не искам да съдя, че някой има причини да се страхува. Има го и неразбирането - може да е въпрос на младост или на лош личен стандарт.
Това води и до едновременно разпространение на една и съща опорка и теза.
Изглежда има списък с допуснати и избрани да се изявяват като анализатори по телевизиите. Едни и същи. И има такива, които са забранени в ефир или са канени рядко.
Ето например един експерт, който се занимава с антропология, обясни необяснимото. Маргинализираните хора били видели своя спасител от глобализацията (той обаче се нарича евроатлантик, съответно глобалист) и затова са гласували за него. Рязко са го разпознали като най-силния от седемте самураи. Това по телевизията се говори, не си го измислям. Т.е. ние не трябва питаме дали тези гласове са купени, а да вярваме безусловно, че изведнъж стотици хора от една и съща секция са разпознали спасителя. Преди това не са гласували за него. Пак така единодушно за гласували за друг или изобщо не са гласували.
ДВ: Отново забранена тема?
Анна Цолова: Да. Темата с контролирания и купен вот не е разгледана в дълбочина с журналистически изразни средства. А това е не голяма, а огромна тема. Затова не се чудете, ако за една голяма корупционна схема не се е говорило в национален ефир дълги години и изведнъж тя става тема. Позволено е толкова, колкото позволи най-силният самурай, за да си разчисти сметките с моментния си враг.
ДВ: По моему големият дявол е в автоцензурата, а не толкова, че някой непременно звъни и дава конкретни указания.
Анна Цолова: Натискът е силен отгоре и той видим по единодушието между големите медии какво и как да се отразява и кои да са говорителите по позволените теми. Натискът от единен център е очевиден, а и имам лични наблюдения все пак. Нежеланието ми да участвам в тези процеси е причината да не съм в национален ефир. Автоцензурата, както казваш, също работи с пълна пара. Когато пред очите ти толкова журналисти са забранени, обругани по заповед и заплашвани, и задачата е била да бъдат превърнати в "бивши хора", няма как да се изисква смелост от останалите. А част от наричащите себе си "журналисти" дори не знаят какво не знаят и в какво участват. Без да знаят, стават част от голямата игра на дезинформация и забатачването на важното за сметка на маловажното. Вълни от дребнотемия, разположени в десетки минути ефир, във времена, в които, където и да погледнеш, можеш да откриеш корупция и нередности от голям мащаб. Но публиката гледа 10 минути как мъж краде колело, след това друг мъж краде луканка и ракия (още 10 минути) и т.н. Това са теми, които могат да се разкажат в секунди. И са важни, но и тези неща се случват, защото главата е болна. Но тя не се пипа.
ДВ: Е, не всички са така. Тук като че има известен негативен пароксизъм, а именно убеждението, че олигархичната ни система непременно микроменажира. Не че не се случва, но не е същностният проблем.
Анна Цолова: Всичко, което казвам, има своите изключения. И на тези изключения в национален ефир им е доста трудно. Ако някой стърчи, веднага е удрян през устата. И следва да бъде потопен. Или да се съобразява. Виж последните избори - няколко интервюта на журналист от БТВ и един репортаж на БНТ започнаха да разплитат и изобщо дадоха повод да се говори за купуване на гласове например. И това не е малко, защото поне сложиха темата на масата по същество. А не само по начина, по който ни я представяха от полицията. Понякога се промушват и репортажи за корупционни схеми и по-мащабни злоупотреби. Затова трябва да изтъкваме и това, положителното. Не само защото коства много на тези журналисти и автори.
ДВ: Кое и какво според теб прави от един наглед нормален човек истински журналист?
Анна Цолова: Ето какво - най-важното е чувството за справедливост и начинът, по който се реагира на несправедливостите. И още нещо - знанията, знанията по история, нивото на функционална грамотност, знанието какво е пропаганда и как тя функционира. Журналистът не може и не бива да вярва, че "преклонената главица сабя не я сече". И трябва да осъзнава, че онези, чиито корупционни и всякакви други схеми разобличава, не могат да повярват и не вярват, че има хора, които правят нещо заради истината и справедливостта. Те мерят другите с техния аршин и с тяхната концепция за съществуване.
ДВ: Коментирай "дълбоката държава", при която четвъртата власт е превзета, смазана или пък купена. Има ли подобно нещо?
Анна Цолова: Тук е ясно, Оруел - войната е мир, свободата е робство. От години, между другото, пропагандата използва и Оруел, за да нарича черното бяло и обратното. Но не казва на публиката си, че Оруел описва смразяващата диктатура на Сталин. Днес на социално неудовлетворените хора, които са лесна плячка на дезинформацията, им се казва, че соцът бил нещо хубаво. Представяш ли си? Но ще продължа реда на Оруел - евроатлантикът и демократът играе за диктаторския източен режим, но вика силно, че е за Европа.
ДВ: А купувачите на гласове викат, че решително се борят с купуването на гласове. Нещо като онова класическото "bombing for peace is like f**king for virginity" ("да бомбардираш за мир е като да правиш секс за девственост").
Анна Цолова: Точно. Затисналите с ботуша си медиите викат, че нашата медийна свобода е най-свободната в галактиката. И като стана дума за свобода, страхувам се, че има не малко хора сред нас, които не искат да живеят свободно. Между другото, през студетските си години прелетях и през Ерих Фром, без да разбирам на практика какво казва с думите: "Свободата е трудна работа; много хора бягат от нея и предпочитат да бъдат управлявани, стига само да им се осигурява екзистенциална сигурност." Наскоро потърсих и отново намерих книгата му "Бягство от свободата" (1941). В нея ясно и задълбочено е обяснено защо хората гласуват за авторитарни лидери, защо ги издигат в култ и самоволно се отказват от свободата си. Отговорите са дадени. Нищо ново под слънцето. Тези лидери често предлагат прости решения на сложни проблеми и обещават сигурност и "ред в хаоса", обещават "да поправят държавата" в замяна на ограничения на личните свободи.
ДВ: Избягваме ли несъзнателно свободата, като спомена Ерих Фром?
Анна Цолова: Някои - да, други - не. Да, защото свободата може да ни постави в изолация. Това може да е изморително и изтощаващо. Ще ти разкажа за едно клипче, което синът ми ми показа в ТикТок. В кадър се вижда бяла американка, около 60-те, дрехите ѝ са обсипани с образа на Тръмп, лицето ѝ е нарисувано с флага, шапката е с MAGA ("Make America Great Again"). Известен тиктокър я пита: "Кой предпочиташ да те управлява - Камала Харис или Путин?" Отговорът: "Путин. Той се грижи за народа си и в Русия се живее много добре." Разбираш как се преплитат наративите и докъде е стигнала пропагандата и дезинформацията и отвъд океана. Тази добре структурирана и стигнала далеч организация по разпространение на дезинформация използва много добре слабите страни, греховете и крайностите, до които стигна т. нар. "западна демокрация". В момента наблюдаваме видимите резултати.
ДВ: А защо у нас няма функционална демокрация, извън формалните ѝ прерогативи?
Анна Цолова: 35 години след 10 ноември много хора разбраха, че нашето общество е задвижвано от едни и същи процеси и механизми, като преди "падането на стената". У нас, както и в онези времена, системата функционира като армия. Ще използвам тази метафора - армия от войници, които разпространяват по задание лъжи и манипулации, участват и организират активни мероприятия. Също като в армията - има генерали, редници, полковници и подполковници, доставчици, бизнеси, които обслужват армията и т.н. И сега погледни обществото ни и ще разпознаеш троловете (редниците), знатните хора на бизнеса, има и хора на културата, която пеят в този хор. Тук са и големите медии. На техния терен се изявяват онези, които са на високи позиции в армията - хора на науката, експерти.
ДВ: А как социалните мрежи промениха журналистиката? Кое отграничава професионалния журналист от всички онези, които просто "създават съдържание"? И забележи леката ми фрустрация - пак се налага да си задаваме основните въпроси за журналистиката, което само по себе си е вид негласен отговор какво не е наред.
Анна Цолова: Години наред се работи обществото ни да забрави какво точно работи журналистът. Пак ще кажа - дали си ютюбър, подкастър или журналист, лъжата не е друга гледна точка. Журналистът търси фактите, засича несъответствията, не използва етикети, прякори, еднакво отдалечен е от всички страни в политическия процес. Има такива хора, но те са заглушавани. Срещу тях се крещи и се включват онези с вувувзелите.
ДВ: Наскоро каза нещо забележително - в смисъл, че който не се подчинява на новите "правила" на професията, осъмва в YouTube. Възможно ли е наистина нашата професия да се пресели в интернет, въпреки че големите рекламни пари все така се изливат в частните национални телевизии?
Анна Цолова: Световната тенденция по силата на пазара и дигитализацията от години е съдържанието да отива в устройствата, които държим в ръцете си, а не в телевизора с дистанционно. Това от една страна. От друга, по нашите ширини YouTube е единствената трибуна, която имат журналисти, избрали да не правят никакви компромиси.
ДВ: Защо не си на телевизионния екран? Какво реално се случи, за да те отстранят така грубо? Чувстваш ли се ощетена?
Анна Цолова: Когато не можеш да промениш нещо, не позволяваш то да промени теб и да те превърне в нещо, което няма да харесаш. Оказа, че това ме е движило в решението да не съм в телевизията. Един журналист няма как да практикува свободно професията си, ако няма зад гърба си силна и свободна медия. Не е възможно това да се случи. Или правиш това, в което вярвяш, че е журналистиката, или си тръгваш. Ситуацията е такава, че няма средно положение. Няма как да си допуснат, ако не се съобразиш, подчиниш и не правиш почти всекидневни компромиси. Просто не е възможно. Поне за мен е така. Днес мога да правя журналистика в YouTube и имах предложения за екипна работа. Но, честно, нямам желание. Демонът на безсмислието се беше разположил в живота ми. Изгоних го. Активната журналистика е вече зад гърба ми.
ДВ: Какво би казала на първокурсник в журналистическия факултет?
Анна Цолова: Ще кажа, че има смисъл, въпреки всичко. Ще му разкажа какво може да последва. Но това е журналистиката. Журналистиката не е само интервюиране на актьори, певци и други знаменитости. Журналистиката е това, което някой не иска да бъде публикувано, всичко друго е пиар - пак Оруел. А относно моето присъствие в този процес, ще кажа - всеки има право да търси смисъла в това, с което се занимава. Моят вече е на друго място. Не се преживявам като абдикирала от ролята си на журналист или като жертва, защото не живея с чувството за мисионерство. Но знам и че не съм желана от големите медии. Причините са ясни.
ДВ: Напоследък препрочитам Уилям Стайрън и неговата "Darkness Visible", вероятно най-лековитата книга относно депресията. Какво те държи извън нея, ама честно?
Анна Цолова: Това, с което се занимавам в момента. Преподавам и правя обучения за различните форми на публично говорене. Може да е мой илюзорен балон, но общуването с образовани хора ми дава огромен смисъл. Моята противоотрова е контактът с хора, които виждат онова, което виждам и аз в света и процесите в него. Четенето също помага, както казваш ти. Открих много интересни скандинавски и японски автори например. Захванах се да изчета всичко, което е на българския пазар от Нобеловите лауреати за литература през последните 15 години. Така открих Казуо Ишигуро и Мо Йен.
ДВ: Какво мислиш за сегашната политическа ситуация у нас?
Анна Цолова: Всичко, което си казахме дотук, е следствие от т.нар. "политическа ситуация". Краткият ми отговор е в едни няколко секунди от видеонабюдението на броенето на бюлетините след края на изборния ден. В тези секунди се чува - "на Краси му трябват 300 гласа от тази секция". И Краси получава гласовете с фалшифициране на изборния протокол. За да е доволен поръчителят. Това действие - "армия от хора изпълняват задачи" - го виждаме във всички пластове на политико-обществения ни живот. Вижда се във всички сфери. Наскоро видяхме и нагледно "изкуството" на политическия театър. Картината се видя ясно и от "постановката", която беше организирана пред Народния театър. Проруски партии и хора, които години наред плашат, всяват разделение и дезинформират с уж патриотични цели стават двигатели на протест пред театъра. Посочили са на последователите си плячка - Джон Малкович иска да ни унижи като народ.
ДВ: По-скоро група шкембелии и индоктринирани младежи, които за по сандвич на ден ще атакуват и родните си къщи, ако им заповядат.
Анна Цолова: Извън двигателите на това събитие, мисля че имаше и хора, които наистина са въвлечени страстно в "спасяването на българщината" и вярват, че някой нещо иска да ни вземе, да ни ограби, оскърби. Годините наред дезинформация водят до това. Имаше и такива, каквито описваш.
Но има едни други големи печеливши от срамотията пред театъра. Печеливши са онези политици, които ще изглеждат приемливи, стабилни и спокойни на фона на кресливите. "Кресливите" наливат вода в мелницата на "стабилните". И обратното. Скачени съдове. Толкова пъти се е случвало. И разбира се, че е възмутително. Ние, публиката, започваме да се питаме уплашено кое е следащото, което ще ги накарат да правят? Да горят книги, щом сега нападат актьори и хора отиващи на театър? А поведението на полицията е показателно и разкрива всичко това. Тя е пасивна. Оставя хората с плакати и знамена пред театъра да изпълнят задачата. Така връзката между скачените съдове отново е проработила. Спираме да говорим за купените гласове например. Погледите са насочени към крещящите. Всички сценаристи са доволни. Уплашените зрители започват да търсят "стабилност" и "ред в хаоса". Не на всички е ясно какво точно се случва, защото сцената е замъглена. Но това е целта. Да дойде спасителят. И той е тук. Ерих Фром го е описал в книгата, която споменах по-рано.
ДВ: Кой въпрос не успя да зададеш и на кого?
Анна Цолова: След всяко едно интервю на живо излизах от студиото с мисълта, че не съм успяла да задам всички важни въпроси. Не съм правила интервю с Ахмед Доган и с Делян Пеевски въпреки многократно изявеното ми желание през годините. Румен Радев също отказваше да даде интервю за предаването ни.
ДВ: Коя ти е любимата песен?
Анна Цолова: Ясно е, че е трудно да се отговори само с една песен, но нека да е "Shine On You Crazy Diamоnd" на Пинк Флойд. Впрочем темата за музиката си заслужава отделен разговор. И вероятно отново ще стигнем до това, което си казахме дотук.
ДВ: Добре, значи: "Come on you stranger, you legend, you martyr, and shine".
Интервюто проведе Ивайло Нойзи Цветков.