Ако сте любопитни да разберете как ще изглежда един постамерикански свят, погледнете внимателно какво се случва през последните няколко дни и ще получите една доста точна моментна снимка. Това пише колумнистът на Bloomberg Opinion Марк Чемпиън, отразяващ Европа, Русия и Близкия изток.
В Леванта тлеещата гражданска война в Сирия се разгоря, като очевидно реформирана ислямистка терористична организация си върна северния град Алепо. Hayat Tahrir al-Sham, или HTS, изненада дори себе си от лекотата, с която силите на президента Башар ал-Асад първоначално бяха изтласкани. Това стана възможно, защото съюзниците на Асад - които през 2015 г., поеха овакантената от тогавашният президент на САЩ Барак Обама роля - откриха, че армиите им са изтощени от ангажименти другаде. Русия е затънала в Украйна; Иран и "Хизбулла" получиха жесток удар от Израел. HTS, подкрепена от Турция, избра подходящия момент. Никой от тези играчи не поиска разрешение от САЩ да действа. Дори Израел пренебрегна съпротивата на САЩ срещу нахлуването му в Ливан и продължи войната в Газа. Администрацията на президента Джо Байдън даде да се разбере, че няма нищо общо с опозиционната кампания в Сирия и няма интерес от нейното продължаване. Теоретиците на конспирацията ще трябва да си намерят нов разказ.
Междувременно в района на Задкавказието, на повече от ден път с кола североизточно от Алепо, решението на правителството на Грузия да прекрати кандидатурата си за присъединяване към Европейския съюз изкара огромни тълпи по улиците на столицата Тбилиси, които водят ожесточени улични битки със силите за борба с безредиците. Това се случва, защото въпреки че огромното мнозинство от грузинците казват, че искат да се присъединят към ЕС, сегашното им правителство успя да запази властта, като същевременно изостави пътя към ЕС. Това отчасти може да се дължи на изборни измами, ако твърденията на опозицията се окажат верни. Но преди всичко това се дължи на масовия страх - насърчаван от самото правителство и бомбардировката на руската пропаганда - че ако тази малка страна се опита да направи това, което хората ѝ искат, ще свърши като Украйна. Руските танкове и войски вече са окупирали части от Грузия само на час път от столицата, така че това не е празна заплаха.
По на запад, в Украйна, президентът Владимир Путин удвоява усилията си да завземе колкото се може повече територия и да намали възможно най-много от капацитета на Киев за съпротива преди преговорите, които сега се очаква да се проведат, след като новоизбраният президент Доналд Тръмп влезе в Белия дом на 20 януари. Той прави това, защото Тръмп внася нещо ново в преговорите, а именно желанието си да прекрати помощта на САЩ за отбраната на Украйна.
Още малко по на запад, в Румъния, една ултрадясна, антизападна националистическа партия удвои своя дял от гласовете, за да стане втора на парламентарните избори с около 18%.
В Париж пък твърдо дясната и приятелски настроена към Путин Марин Льо Пен заплаши да свали правителството там.
Най-важните двигатели на всички тези развития са вътрешни. Такъв е дори случаят в Сирия, където неуспехът на Асад и неговите чуждестранни съюзници да възстановят икономиката след затихването на битките около 2019 г. превърна въпроса с възраждането на бунтовниците - които по същество представляват сунитското мнозинство в страната срещу подкрепяното от Асад алауитско малцинство - във въпрос на кога, не на ако.
Това са стимулите, които идват отвън. Има обаче една обща нишка, която минава дори от антисистемното движение MAGA на Тръмп в САЩ до Сирия и това е нарастващият национализъм, докато старият, доминиран от САЩ "либерален" ред, се разпада.
Не се преструвам, че знам как ще се развие всичко това. Дори не мога да бъда сигурен дали свободата на суверенните държави да преследват предполагаемите си интереси без намесата на САЩ ще се окаже по-добра или по-лоша от това, което беше преди. Спомнете си Студената война - когато светът се раздели на враждебни лагери и беше склонен към прокси войни - и последвалия еднополюсен "момент", както писа Вашингтон, избирателно наложен и често нарушаващ така наречения основан на правила световен ред, който наложи на другите.
"Pax Americana" никога не е донесъл световен мир или справедливост. Това, което е сигурно обаче, е, че в бъдеще ще има смут, несигурност и несправедливост. Там, където доскоро имахме - в по-голямата си част - само една голяма сила, злоупотребяваща с власт, за да се наложи, сега ще имаме много. Русия, например, има предполагаем национален интерес да доминира или погълне своите съседи, независимо дали това са балтийските държави, Беларус, Грузия, Молдова, Казахстан, Украйна или Балканите, както и да запази единствената си средиземноморска военноморска база, която е на сирийския бряг. Турция смята, че е заинтересована да премахне кюрдските бойци от сирийската страна на границата си и сунитските съюзници да управляват Дамаск. Междувременно Иран има предполагаем интерес да запази Асад и алевитите - етнически арабска шиити - под сирийски контрол и по този начин да създаде приятелски коридор, през който да снабдява "Хизбулла" в Ливан. Израел, разбира се, има силен стимул да предотврати това, въпреки че, колкото и да е странно, той също не иска радикален сунитски режим в Дамаск.
Засега опозицията срещу САЩ обедини много от новите националисти, защото те са ревизионисти, недоволни от своите граници и сегашния баланс на силите (или в случая на Тръмп, от търговския баланс). Но махнете САЩ, както по същество се случи, след като президентските избори на 5 ноември отстраниха администрацията на Байдън от играта и техните интереси ще се сблъскат.
Не е задължително навсякъде да има войни. Иран, Русия и Турция преговарят за избягване на директен конфликт помежду си в Сирия, като в същото време преследват своите националистически цели. И все пак почти всеки голям военен конфликт ще има ефект върху други, както показа опортюнистичният ход на зависимата от Турция HTS в Сирия миналия уикенд. Докато не се появи някакъв нов световен ред, заплахата от избухването на регионална или дори глобална война винаги ще съществува.