Кога на Европа ще ѝ омръзне да бъде слаба?

Интензивните дипломатически маневри за оформяне на края на войната в Украйна разкриха тревожна реалност: дори когато става въпрос за собствената му сигурност, Европейският съюз изпитва трудности да бъде централен играч. Това пише директорът на Института на ЕС за изследвания на сигурността Стивън Евъртс в статия за "Политико".

Текущите преговори за бъдещето на Украйна - конфликт, който европейските лидери рутинно описват като "екзистенциален" - протичат с минимален принос от блока. И докато други задават тона и посоката, Европа остава реактивна: управлява последиците, ограничава щетите и се надява да възстанови влиянието си.

Тази маргинализация не е резултат от едно-единствено решение или от един човек - без значение колко важен може да е президентът на САЩ Доналд Тръмп. По-скоро тя отразява по-дълбока уязвимост и обезпокоителен модел.

Всеки, който погледне изборите на Европа през последните месеци, може да види психология на слабостта. Тя рисува картината на континент, лишен от смелост, неспособен да предприеме решителни действия дори когато става въпрос за основните му интереси и когато политическите алтернативи са наблизо. Европа губи увереност, потъва във фатализъм и оправдава пасивността си с успокояващата мисъл, че няма реален избор, тъй като картите ѝ са слаби. Освен това, в дългосрочен план нещата ще се получат. Само изчакайте междинните избори в САЩ.

Но ще се получи ли? И може ли Европа да си позволи да чака?

Украйна със сигурност не може.

Само коментирането на проектите за мирни планове на други в някаква форма на "дипломация на промените" не е достатъчно. Необходими са решения и те са необходими веднага. Европа е континент от богати държави с големи възможности. Но докато нейните лидери настояват, че сигурността и успехът на Украйна са от съществено значение за сигурността и оцеляването на самата Европа, реалната ѝ военна помощ за Киев намаля през последните месеци.

От финансова гледна точка Европа не успява да издържи теста, който сама си е поставила. Украйна се нуждае от приблизително 70 милиарда евро годишно - и да, това е голяма сума, но тя се равнява на едва 0,35% от БВП на ЕС. Това е в рамките на колективния капацитет на Европа. И все пак от месеци страните членки не могат да се споразумеят за механизмите за използване на замразени руски активи или подходящи алтернативи, които биха могли да поддържат Украйна на повърхността.

Вместо това наблюдаваме колебание и триумф на дребното мислене. Доста показателно е и че опитът на САЩ просто да наложат как тези активи да се използват, като 50% от печалбата отива във Вашингтон, вместо в Киев, най-накрая подтиква Европа към действие.

За съжаление, психологията на слабостта на Европа е също толкова видима и в икономическата област, тъй като търговското споразумение между ЕС и САЩ, сключено през юли, беше класически случай на това как крехкостта може да се маскира като "прагматизъм".

Брюксел разполагаше с инструментите да отговори на митата и принудителните мерки на Вашингтон, включително чрез контрамита и инструмента си за борба с принудата. Но под натиск от страните членки, опасяващи се от по-широкото оттегляне на САЩ от европейската сигурност и Украйна, той реши да не ги използва. Резултатът беше едностранна "сделка" с 15% едностранно мито, която нарушава правилата на Световната търговска организация и задължава Европа да прави покупки и инвестиции в енергия в САЩ на стойност стотици милиарди долари.

Още по-лошо, сделката не доведе до стабилността, изтъквана като основна нейна полза. Оттогава Вашингтон определи мерките за енергиен преход и технологичните регулации на Европа като "търговски бариери" и "данъци върху американските компании", като сигнализира, че може да последват допълнителни ответни стъпки. Миналата седмица САЩ отново засилиха натиска, когато търговските им представители се срещнаха с министрите на страните от ЕС и открито оспориха съществуващите правила на ЕС в областта на технологиите.

ЕС е предназначен да бъде повече икономическа и регулаторна суперсила, отколкото сила в областта на отбраната. Въпреки десетилетията на използване на икономическото си влияние за политически цели обаче, в момента ЕС е изоставен, изправен пред разширяваща се трансатлантическа игра на власт в търговията и технологиите.

Подобни модели на отстъпление бележат действията на ЕС и в други области. Русия ескалира своите хибридни военни операции срещу критичната инфраструктура на блока, но реакцията на Европа остава колеблива. Китай драстично използва като оръжие контрола си върху износа на критични минерали, но Европа продължава да реагира късно и без ясна координация. А в Близкия изток, въпреки че е един от водещите донори за Газа, Европа е периферна при оформянето на всякакви планове за прекратяване на огъня и възстановяване.

В криза след криза ролята на Европа е не само малка, но и все повече се свива. Въпросът е кога европейците ще решат, че им е омръзнало от тази слабост и неуместност?

Това е преди всичко въпрос на психология, на вяра в собствените възможности, включително способността да се казва "не". Но това е възможно само ако Европа инвестира в способността си да взема важни решения заедно - чрез съвместна политическа власт и финансови ресурси. Няма изход от това, без да се инвестира в по-силен ЕС.

Този основен аргумент е изтъкван стотици пъти преди. Но макар настояването за "повече политическа воля" сред страните членки наистина да е правилно, то е и твърде опростено. Трябва да признаем, че изграждането на по-силен ЕС означава и да се откажем от нещо. Но в замяна ще получим нещо съществено: способността да отстояваме позициите си в един свят на Доналд Тръмп, Владимир Путин и Си Дзинпин.

Това е едновременно необходимо и безценно.