Сред анализаторите на Сирия се очерта един сравнително споделен консенсус спрямо причините, поради които наблюдаваме активизацията на конфликта във въпросната страна: това е ангажираността на Русия спрямо войната в Украйна и ударите, които проиранската мрежа в региона понесе от Израел (като тук се има предвид най-вече деградирането на Хизбула в Ливан). Тези две обстоятелства, гласи популярната интерпретация, са допринесли за създаването на такива предпоставки, които неминуемо са довели до отслабването на ресурса, който и Москва, и Техеран, са отделяли за съхранението на режима на сирийския президент Башар ал-Асад. Оттук в Сирия се е появил вакуум, от който противниците на режима в Дамаск (от местно и регионално естество) се опитват да се възползват.
Към тази равносметка обаче могат да бъдат прибавени и други фактори, които също изиграха роля за активизацията на бойните действия в Сирия.
Провалът на опита за нормализация на турско-сирийските отношения, например, който бе иницииран преди година от Реджеп Тайип Ердоган, също е такъв фактор. Самата идея на турския президент да търси "разчупване на ледовете" с Башар ал-Асад стъпваше на три основни предпоставки.
Първата бе, че турският държавен глава и неговият сирийски колега имат споделен интерес от концептуално естество - ограничаването на влиянието на кюрдите по границата между двете страни. А това е приоритет за Анкара, който, според турските власти, не среща достатъчно разбиране нито от Русия, нито от САЩ, всяка една от които си сътрудничи с кюрдите в отделни сектори на Северна и Североизточна Сирия. Това разбиране в Турция продължава да е налице, въпреки че и Владимир Путин (операция "Маслинова клонка" през 2018-та), и Доналд Тръмп (операция "Извор на мира" през 2019-та г.) позволиха турски инвазии спрямо кюрдските позиции в Северна Сирия.
Втората предпоставка касае желанието на турските власти да опосредстват завръщането на поне част от намиращите се на тяхна територия над 3 милиона сирийски бежанци, тъй като тяхното присъствие в Турция носи политически негативи на Ердоган. За да се случи това, ще е необходимо някакво базово работно сътрудничество между Анкара и Дамаск, както и деескалация на конфликта в страната, доколкото той по-скоро служи като допълнителен инкубатор на бежанци.
Третата предпоставка за турския интерес за нормализация на отношенията с Дамаск пък се състоеше в желанието на Анкара да не изостава от процеса на реабилитация на Башар ал-Асад в арабския свят, основна роля за който изигра ОАЕ през последните няколко години. Всъщност арабските държави от персийския залив и Турция имат споделен интерес в борбата с нарко-трафика и каптагона конкретно, произвеждан и експортиран от Сирия, който е основен източник на приходи за режима за сирийския президент. От началото на годината до края на октомври месец турските властите са задържали почти 10 млн. хапчета каптагон.
Сирийският президент обаче отхвърли тези турски дипломатически увертюри, целящи нормализацията на отношенията между двете държави, заявявайки, че подобен развой е невъзможен, докато Турция контролира територии в северната част на Сирия (било чрез своите военни, било чрез нейните прокси сили на терен). В това отношение решимостта на Асад бе такава, че той дори рискува да предизвика неудовлетворение във Владимир Путин.
Друга причина за интензификацията на конфликта в Сирия трябва да се търси и в действията на израелската бойна авиация, която периодично нанасяше удари по позиции на Иран и свързани с Техеран шиитски милиции на територията на Сирия, което допълнително отслаби защитните позиции на режима на Башар ал-Асад. Пример в тази посока и е самата Хизбула, която трябваше да оттегли свои командири и бойци от сирийския терен, включително от Алепо, за да концентрира усилията си във войната с Израел. Средствата за масова информация, както и кореспондиращи си с тях видеа в социалните мрежи, показват как Иран се опитва да компенсира това, придвижвайки тези дни допълнителни сили от шиитските формирования в Ирак към Сирия.
Не трябва да се подценява и друг аспект, който също има отношение към събитията, които наблюдаваме в Сирия тези дни. Това е "мъртвият период" на президентската институция на САЩ - този времеви отрязък, в който отиващата си администрация на Джо Байдън няма хоризонт за планиране и действия, а идващата такава на Доналд Тръмп все още не е влязла в правомощията си. Тук има допълнителни кореспондиращи фактори. Единият е свързан с това, че когато става дума за Близкия изток, в оставащото ѝ време администрацията на Байдън се е фокусирала в това да се опита да постигне поне временно примирие между Хамас и Израел в ивицата Газа. Другият фактор е свързан с Тръмп, по времето на първия мандат на когото започна частичното изтегляне на разположените в Северна Сирия американски военнослужещи, и който не вижда смисъл от тяхното стоене там. Всичко това - заедно с руския фокус към Украйна и понесените материални щети от проиранските сили - отваря "прозорец" на възможността за редактиране на военно-политическите линии по карта на Сирия. А от този "прозорец" се възползват както местни субекти, така и регионални.
Военните действия срещу режима на Башар ал-Асад се лидират от две отделни коалиции на терен.
Основен елемент на първата коалиция е Хаят Тахрир ал-Шам (ХТШ), която е наследник на някогашния сирийски клон на Ал Кайда, салафистко-джихадисткия Фронт ал-Нусра. Въпреки усилията на ХТШ да ребрандира себе си през последните години, тя е обозначена като терористична организация, включително от Европейския съюз и Турция. Именно тази джихадистка организация лидира и изигра най-голяма роля за превземането на Алепо тези дни.
Втората коалиция, участваща в обновения конфликт в Сирия, е по-сложна по състав, но като цяло представлява мрежа от ислямисти, туркмени и наемници, обединени под знамето на Сирийската национална армия (СНА). Последната пък е под сравнителен контрол и мениджмънт на Турция (условното наклонение тук произтича от това, че различните формирования, влизащи в състава на СНА, имат нееднаква степен на близост до Анкара и съответно различна готовност да изпълняват интересите на Турция). А това е само една от многото причини, поради които тези групировки под банера на СНА често влизаха в кървави конфликти помежду си през последните години. Ако ХТШ концентрира усилията си спрямо Алепо и по южното направление спрямо укрепените сили на режима на Асад в Хама, то СНА, засега поне и в синхрон с турските интереси, ориентира действията си предимно срещу позициите на кюрдите - на този етап в посока Тел Рифат, но предстои да видим дали ще се насочи и към другите контролирани от кюрдите територии, разположени западно от р. Ефрат (като най-голямата цел би бил гр. Манбидж). Именно Тел Рифат и Манбидж бяха сред основните цели на Турция, присъстващи в реториката на Ердоган от 2020-та година насам. Причина за това бе и поетият, но така и неизпълнен, ангажимент от Москва пред Анкара, според който Русия трябваше да демилитаризира кюрдските формирования, разположени в споменатите градове. Реципрочните руски възражения срещу Турция пък касаеха това, че Анкара не е проявила желание да дерадикализира опозиционните на сирийския режим формирования, които се намират под нейно влияние.
В случая важното обаче е, че - макар с различен фокус на действията и преодолявайки поне към момента враждите помежду си - двете коалиции около ХТШ и СНА действат по-скоро координирано. Последното не би било възможно, ако нямаше силов регионален фактор като Турция, който има и ресурса, и интереса да консолидира подобно оперативно сътрудничество. Разбира се, не трябва да се подценява готовността на ХТШ да действа самостоятелно във всеки един момент (реалната причина, поради която Турция преди години обозначи въпросната организация като терористична, бе тази, че тя отказваше да се съобразява с интересите на контролираните от Турция ислямистки формирования в Северозападна Сирия). А вече се появяват и информации за възобновяване на напрежението между ХТШ и СНА.
Още повече, че действията на ХТШ и СНА спомагат на турските интереси в Сирия, доколкото чрез тях Башар ал-Асад ще бъде наказан за несговорчивостта му, а сирийските кюрди ще бъдат подложени на допълнителен военен натиск. Така развиващите се обстоятелства ще дадат допълнителни аргументи на Турция във формата "Астана" (Русия, Иран, Турция) и ще заявят с по-голяма сила добре известните приоритети на Турция спрямо Северен Сирия и Ирак пред идващата нова американска администрация. Изобличаването на слабостта на режима на сирийския президент обаче крие и прозаичен риск - за да оцелее, той ще трябва да увеличава обема си на зависимост от Русия и Иран. Все пак Асад остава единственият крал, който е заложник в собственото си царство.