Мнението е публикувано в блога reduta.bg
Десетилетия наред евросъюзът се радваше на различни удобства. Решенията се взимаха далеч от погледа на гражданите и малцина им обръщаха внимание. Икономиките не бяха много отворени и евронормите ги засягаха доста ограничено. Ужасът на втората световна война бе толкова голям, че направи някаква форма на интеграция императив и дълго време малцина смееха да я критикуват. Всичко това направи много от европейските политици още по-самоуверени в безгрешността на проекта и невъзможността му да генерира странични ефекти, които създават проблеми. Всичко това обаче от поне десетилетие се променя и може би за първи път в своята история съюзът отива на избори по-критикуван и по-полемизиран отвсякога. Неговата привлекателност, за някои дори магия, изглежда силно проблематизирана и неслучайно това ще се види на 26 май, когато се тегли чертата на изборите за европейски Парламент. Желаят да признаят или не, политиците ще трябва да свикнат, че от този ден ЕС ще бъде в нова ситуация.
Теории за разомагьосването на ЕС има немалко. Според мен обаче най-убедителни са три аргумента.
Първият е свързан с ускореното законодателстване на съюза през последните двайсетина години и най-вече след договора от Маастрихт. Видимото увеличаване на общностните политики от този период наистина разпъна „ръката на Брюксел“ до области, в които тя започна да става далеч по-видима: икономическа и бюджетна политика, правосъдие и вътрешни работи и т.н. Това започна да прави интеграцията по-осезаема, но и започна да я представя като ограничаваща, като форма на намеса и на възпиране на национални политики в съответните области. Вторият аргумент е свързан с видимо нарасналата трудова и обща мобилност, която бе продукт както на единния пазар и свобода на движение, така и на първите наченки на глобализацията. Така или иначе в този период за много хора европеизация и глобализация започнаха да означават едно и също нещо и започнаха взаимно да си приписват негативи. На трето място, появата на сложния глобален свят и отдаването на все повече правомощия на структури като ЕС започна да усилва недоволството на обикновените европейци от намаляващия капацитет на собствените им държави да вземат решения и решават проблеми. По този начин за много хора внезапно ЕС освен определени ползи взе да означава и определено ограничение за бързо реагиране на проблеми. Например, искате да намалите броя имигранти, но не можете, защото има обща политика за това. В тази комбинация е до голяма степен разковничето на ускореното недоволство от съюза.
Дълго време множеството европейски политици възприемаха ползите от този съюз като самоочевидни. Списъкът изглеждаше ясен и едва ли бяха много хората, които да го оспорят: мир след края на Втората световна война, отваряне на европейските общества едно към друго, повече търговия и инвестиции, общоевропейски пазар, макар и наситен с още доста препятствия. По-късно дойдоха и още предимства. Когато през 80-те години започнаха масовите туристически летни преселения се увеличиха някои удобства. Преминаването на границите стана лесно, после те паднаха, отвориха се напълно имотните пазари, накрая и неудобството да сменяш валути изчезна. Студентите започнаха да правят по няколко семестъра в други университети и постепенно цялото усещане за граници започна да изчезва. Мирът бе вече даденост, върху която никой не се замисля и започна да изглежда като факт от живота, който винаги е бил с нас. Приемането на еврото пък разтвори цялата палитра от финансови изкушения пред повечето европейци и голяма част от тях веднага се възползваха от тях. Тази картина обаче се оказа валидна за само някои части от европейските общества, независимо от претенцията за универсалност.
На подобна самоочевидност на ползите съответстваше голяма доза политически мързел и дори откровено самодоволство. Десетилетия наред про-европейските политици почти не намираха за нужно да обясняват интеграцията, да осъвременяват нейната интерпретация и да реагират на много от нейните странични и създаващи проблеми ефекти. Знаците за това са много. Например, през 2005 година по време на кампанията за референдума за европейска конституция във Франция социолози илюстрираха точно това. Различни техни изследвания показаха в каква степен цялата „ЗА“ общност се е предоверила на социологически изследвания и на ниската престижност на „АНТИ“ говоренето и позиция. Не е реагирала адекватно на по-конкретните и вкоренени тези на политиците с кампания срещу конституцията и на страховете, които започват да настъпват в страната от интеграцията (реални или въображаеми). Интересното е, че дори след загубата на референдумите в Холандия и Франция това често самодоволство и дори мегаломания не престават. Усещането, че интеграция може да се прави и въпреки обществените нагласи продължава да съществува в съзнанието на повечето политици.
Да вземем например еврокризата. Почти не останаха хора, които да не признават, че създаването на монетарния съюз е бил „скок в тъмното“ и отива много отвъд както нагласите на хората, така и готовността на политиците да го изградят в пълнота (с фискален стълб например). С други думи, това политическо решение е взето при сериозно разминаване с нагласите на повечето европейци и сега това се превръща в бумеранг. Но политиците сякаш просто не желаят да научат подобни уроци и в сега започващата кампания правят друга тежка политическа грешка – създават очаквания от съюза, който няма как да удовлетворят. Социалистите например взеха да обещават европейски „социален съюз“, което избирателите разбира се ще разчетат като социални трансфери, директни помощи, финансова солидарност с южните държави и т.н. Подобно нещо няма как да се появи, но очакванията за него ще останат. И когато то не се появи, недоволството от поредното лъжливо обещание единствено допълнително ще усили критиките към съюза. Ако това поколение политици най-накрая не разбере, че интеграцията оттук нататък може да се случва единствено след нейното договаряне с гражданите постепенно през прозореца могат да изхвърчат много от нейните най-ценни достижения.