Коментар на Ивайло Нойзи Цветков:
Защо у нас под "култура" основно се разбира т.нар. висока култура? Защо тъпчем на едно медийно място как само висока култура щяла да ни спаси - докато вкупом плачем, че цял живот е недофинансирана? И защо в съвременния свят тя не е и не може да бъде такава централна популистка тема, както у нас?
Тези въпроси може да звучат философски - почти в стил "Съществува ли вроден морален прецепт?" на Хюм - но всъщност не би трябвало да е толкова сложно. Защото първо, "култура" е всичко, свързано с облагородяването на човешката душа (думата произлиза от латински и е използвано за процеса по отглеждане на растения), и второ, в по-широкия смисъл може да се обобщи най-грубо като "споделени общностни ценности", като тук ключовата дума е "споделени".
В този смисъл "културата" като че не е нито здравословно, нито продуктивно да бъде възприемана единствено и непременно като начин на извисяване, а по-скоро като хем основа, хем продължение на груповата идентичност, психология и вкус.
Културите са както бутикови, така и масови
Кичът и попфолкът (на наша почва, но далеч не само) също са вид култури. Дори настоявам безнадеждно, че Министерството на културата би трябвало за повече прегледност да се нарече "Министерство на културите". Много просто защо - културата не е една-единствена (по наша презумпция - висока), и всички видове култури, по-бутикови или по-масови, имат право на живот. Това може да го признае всеки, дори да е забит във високата страшна културна деградация като мен.
Вторият въпрос тук е горе-долу следният: Високата култура, на която сме заклети адепти, е пострадала неимоверно от дигиталната революция и революцията на изображенията (image revolution), след които картинките не струват и сто, камо ли хиляда думи. Трябва ли в тази среда висока култура да се мъчи непременно да е доминантна? За заклетия фен на попфолка (където има куп специфични поведенчески модели и подкултури) "Пролетно тайнство" на Стравински вероятно е някакъв непоносим шум с оглушителни чинели. От друга страна, за този, който е чул, че е хубаво да си висококултурен, да се ходи на всякакъв театър е не просто приемливо, а вид индулгенция към себе си.
Дали пък не прекаляваме с високата култура?
За високата култура е необходима първо семейна среда, второ - образователна, и трето – държавна концепция за най-бавния процес на света след полуразпада на урана - окултуряването. Това, което ме притеснява силно, е, че всички бият популистки и оглушително чинелите на Стравински единствено за недофинансираната висока култура. Това недофинансиране е факт, но вероятно същото могат да кажат вероятно още 159 държави по света (преброих ги). Останалите някак живеят спокойно - основно в Първия свят - където има публика за всички по етажите на тази метафорична сграда.
И тук идва третият нехюмовски, ами направо епикурейски въпрос: За мащаба на пазара. Нашият се е свил във възможната си черупка, едва ли потребителите на каквато и да било продуктова култура ("продуктова", подчетавам) са над милион общо. Язък, че няма подобно културно-антропологично изследване, трябва да се помисли по въпроса. И тук възниква още един малко неприятен подвъпрос: Дали пък не произвеждаме твърде много висока култура? Вътре в която също има етажи, че и, да пази Господ, незащитими вкусови претенции?
Както и да е. Част от проблема, предявен у нас чрез медийните поплаци, е, че докато популистката версия за "опростачването" е обиколила нацията (и Фейсбук), ценностното в това време още си обува лачените обувки. Разбира се, че с отварянето на културните и всякакви шлюзове през 1990-те се създаде жалко имитативна спрямо съседите и по същество масова култура на "долницата", която къкреше като в тенджера под налягане още в късния соц. Но тя - mi dispiace - не пречи и на практика не е отнела пространство от Високата, просто избухна, за да задоволи съществуващи масови вкусове.
И тук като че ли една от задачите на Високата е да не мрънка като вдовица за, да кажем, данъка наследство, а да прави все по-добре онова, което прави. А държавата? Тя почти никъде и никога в историята не е била "културна" per se, просто защото в своеобразния ѝ списък със задачи културата няма как да е преди икономиката, енергетиката, а напоследък и отбраната.
За да не изгуби високата култура окончателно
Пак да напомня: Високата култура си е висока навсякъде: тя добре знае в по-зрели нации, че винаги ще губи мача с популярната (ниската). Но само ние - и части от Източна Европа - раздираме ризите си по този въпрос, сякаш пълните непрочетени библиотеки при соца и фактът, че младите не познават "писателя Рахманинов", значат нещо. Като англофил ще ви припомня, че на никой в Англия не му и минава през ум да нарича ниската имитативна рап култура на малцинствата "опростачване".
Не, подходът трябва да е друг, защото в комуникационен смисъл високата култура у нас не прави нищо проактивно, а просто съществува и се сърди, че държавата не ѝ сменя достатъчно често пелените. Евентуалният нов подход включва нови кратки форми, тик-тоци, образователни проактивности и най-вече пазарна концепция - като при всеки бизнес или индустрия, която е поставена в извънредна кризисна ситуация и решително не иска да умре, а не да се моли и да чака ляво командно дишане.
За финал: Не бързайте, знам, че високата култура създава неизчислима и експоненциална стойност, аз съм изцяло нейно дете. Знам, че не бива да бъде третирана от българската държава като изтърсак, твърде подходящ за всеки политически популист, който няма да извърши и един полезен ерг от онова, което са извършили примерно хора като Явор Гърдев в театъра. Но хайде по-спокойно по тези въпроси, защото в условия на все пак либерална демокрация всички видове култури имат неотменимо право на живот, стига да не нарушават закона и, уви, добрия вкус. Последното, за съжаление, е неизпълнима мечта.
Другото е от Лукавия.