В България - грижата за децата е досаден разход или най-важната инвестиция…

15 години „Бележник“ и 15 години държавата пише едно и също на децата в България: „Среден 3“. Не отличен. Не добър. Тройка. И то не заради липса на пари, а заради липса на воля, визия и елементарна държавническа отговорност. Докато политиците спорят за постове, институциите продължават да произвеждат бедност, тревожност и изоставяне. Това става ясно от независимия мониторинг “Бележник. Какъв е средният успех на държавата в грижата за децата“, проведен за 15-и път от Национална мрежа за децата.

Всяко трето дете е в риск от бедност, здравната система е недостъпна за хиляди семейства, а образованието все по-трудно компенсира социалните неравенства. И въпреки това управляващите продължават да говорят за „приоритети за децата“, „за децата – богатството на държавата“, но без да могат да покажат една последователна национална политика за децата.

Най-страшното е друго – темата за децата е удавена в дезинформация, страхове и политическа истерия. Вместо експертен разговор за реформи, обществото години наред слуша внушения и конспирации.

Резултатът е ужасяващ: България още няма Национална стратегия за детето, въпреки че е законово задължена да има такава.

Една държава може да се измери по това как се грижи за най-слабите. А когато 15 години получаваш слаб успех в грижата за децата, това вече не е статистика. Това е диагноза за провал.

Докато политиците говорят за демографска криза, реалността е, че държавата системно изоставя децата и семействата. Всяко трето дете в България е в риск от бедност или социално изключване. Хиляди деца нямат равен достъп до качествено образование и здравеопазване. В малките населени места липсват специалисти, психолози, логопеди и адекватна социална подкрепа. Вместо дългосрочни политики виждаме хаотични решения „на парче“, които се сменят с всяко ново правителство.

Най-страшното е, че вече започнахме да приемаме тази тройка за нещо нормално. А тя не е. Защото зад всяка оценка стоят реални деца – бедни, изоставени, тревожни, без перспектива и без усещане, че държавата е на тяхна страна. Една страна няма бъдеще, ако децата ѝ не са приоритет. А България все още се държи така, сякаш грижата за децата е досаден разход, а не най-важната инвестиция.