Двойният морал на Запада в отношенията с Русия

От февруари 2014 г. Европа престана да бъде това, което беше до този момент. Кримската криза не само маркира появата на нов ред на европейската политическа карта, но и стана отправна точка в политиката на Москва, насочена към запазване на предишните й сфери на влияние“, пише Кристиян Остхолд в германското списание „Фокус“, и задава въпроса: Защо Кремъл е толкова силно критикуван?

В отношението си към Русия западните страни следват стара традиция на недоверие. Още в началото на XX век амбициозната царска Русия се възприема от Германия и нейните съюзници като постоянна заплаха, коментира Остхолд.  Затова военният елит на Германия през 1914 г., е стигнал до извода, че е по-добре веднага, а не по-късно, да елиминира опасността от една силна Русия. Тогава Русия не само губи 26% от  европейската си територия, но и една трета от каменовъглените си мини и повече от половината си стоманодобивна индустрия. В сравнение с 1913 г. добивът на зърно до 1921 г. намалява с 53%, а добивът на въглища и стомана с 64%. Руската гражданска война до 1922 г. коства живота на 8 милиона души.

След Втората световна война, която намали населението на страната до 1945 г. с още 25 милиона души, Съветският съюз излиза като военна суперсила, която е в състояние да трансформира окупираните страни от Централна и Източна Европа и да ги подчини политически. Заради това Уинстън Чърчил констатира веднага след безусловната капитулация на Германия, че е заклано грешното прасе.

След това време става обичайно Западът да гледа на политиката на Москва през морална призма и да я оценява от тази гледна точка, пише Кристиян Остхолд. Това обаче се случва рядко, защото моралистичното поведение на Запада страда от двоен морал. Ако в борбата срещу нацистка Германия СССР се приема с удоволствие, след войната не можеше или не искаше да се разбере защо Москва в следващите години не е готова да се върне в своите граници от 1939 г. и разглеждаше завзетите територии  като своя сфера на влияние.

Разбира се, ще е глупаво да се твърди, че САЩ са следвали същата политика в Западна Европа. Безспорно е, че усилването на демократичните структури и свободната пазарна икономика вътре в американската сфера на влияние, предизвика  благосъстояние.

Истина обаче е и това, че САЩ не са правили това от алтруизъм, а преди всичко заради геополитически интереси. Между впрочем както го правят великите сили, коментира авторът. Ясно е, че Съветският съюз в противовес изграждаше социалистическа система. Москва бе враг на свободния свят и заплаха за световния мир.  Образът на Русия по време на Студената война се въплъщаваше в известния израз на Роналд Рейгън от 1983 г. -  Съветският съюз е „империя на злото“, но може ли държави да бъдат вкарани в подобни шаблони?

Западното възприятие след 2000 г., повлияно от променената парадигма, отказваше да възприеме Русия като велика сила и заради смущаващите изяви на президента Елцин често я осмиваше. Заради това добиващата сила страна се възприемаше като заплаха и по всеки повод външната й политика се подлагаше на морална критика. Колкото и абсурдно да е обвинението, руското намерение да разруши Европа, се илюстрира от кримската криза. За разлика от моралистичните критики на ЕС и по-специално на Съединените щати, които се опитваха да инкриминират анексирането на Крим като нарушение на международното право, политиката на Москва е правдоподобна, защото това е една област, която е исторически тясно свързана с Русия.

Това че Никита Хрушчов дава Крим през 1954 г. на УССР е исторически факт, който обаче не променя другия факт, според който Русия в историята си е дала големи жертви за тази територия. Също като Южна Осетия и Абхазия, които след разпада на СССР се превърнаха в  конфликтни огнища, случаят Крим показва колко грешни и с големи последици са такива подаръци, защото не са в хармония с етническите отношения на място. Въпреки че Крим остана през 1991 г. в Украйна по-голямата част от населението често се припознаваше в Русия. Това караше не само етническите руснаци, но и много украинци, които говореха руски език като майчин, да се чувстват политически обвързани с Москва и заплашени от промяната на властта в Киев през 2014 г.

Москва изхождаше от това, че може да изгуби базата на своя Черноморски флот и това предизвика бързата реакция. Всяка държава, която има претенции да бъде велика сила не може мълчаливо да гледа как за нейна сметка се променят политическите отношения в собствената сфера на влияние. Не трябва да си фантаст, за да си представиш какво биха правили САЩ, ако заради революция на Хаваите започнат да губят базата на Тихоокеанския си флот. Като всяка голяма сила с ясно съзнание и Вашингтон ще създаде факти, които в собствен интерес би прокарала с военни средства. Също както между впрочем Великобритания обяви война на Аржентина, която постави под съмнение британските претенции към Фолклендските острови на другия край на света.

Защо обаче на Запад нито САЩ, които до днес (отчасти без мандат на ООН) нахлуха в много страни, нито Великобритания, не са охулвани като деспоти, който тъпчат международното право? Може би защото подобно поведение на първо място няма нищо общо с тоталитаризма, а с механизма, по който големите сили защитават своите интереси – един механизъм, който Европа очевидно е забравила и затова не иска го признае на Русия. Легитимно и вероятно по-добре ще е ако старите велики сили на Европа след 1945 г. се разделят със своя стремеж към господство. Това не дава правото Русия морално да се съди, когато тя не го прави.  Особено когато най-близки съюзници от десетилетия необезпокоявано правят същото.