Ако сте почитатели на авиационното наследство в автомобилостроенето, марката Saab със сигурност заема специално място в сърцето ви. Шведите винаги са правели нещата по свой, малко странен, но безкрайно логичен начин. В началото на новия милениум обаче, те представиха нещо, което буквално „пречупи“ представите за физика в двигателя с вътрешно горене – концепцията SVC (Saab Variable Compression).
Проблемът, който инженерите от Тролхетан искаха да решат, е стар колкото самия Дизел: как да получиш огромна мощност от малък мотор, без да го взривиш? Ключът е в степента на сгъстяване. Обикновено тя е фиксирана величина, но Saab казаха: „Защо да не я променяме в движение?“. И го направиха по най-откачения възможен начин – като срязаха двигателя на две.
Двигателят SVC се състоеше от две основни части: долна (блок с колянов вал и бутала) и горна (цилиндрова глава с интегрирани цилиндрови втулки). Двете части бяха свързани с масивен шарнир. С помощта на хидравличен механизъм, горната част на двигателя можеше да се накланя до 4 градуса спрямо долната. Това накланяне променяше обема на горивната камера в горна мъртва точка и съответно – степента на сгъстяване. Интересно, нали?
Резултатът беше главозамайващ. Този 5-цилиндров, едва 1.6-литров мотор, подпомогнат от масивен компресор, генерираше цели 225 конски сили. Това е специфична мощност от 140 коня на литър – цифри, които по онова време бяха запазена територия за екзотични суперавтомобили, а не за семейни седани. Когато колата се движеше лежерно, степента на сгъстяване беше висока за максимална икономия. Настъпите ли газта обаче, двигателят леко се „прозяваше“ (накланяше се), намалявайки сгъстяването, за да поеме огромното налягане от компресора без детонации.
За съжаление, този инженерен шедьовър така и не стигна до серийно производство. Малко след представянето му, General Motors (тогавашният собственик на Saab) дръпна шалтера на проекта поради високи производствени разходи и опасения за надеждността на уплътненията между двете подвижни части. Днес SVC остава в историята като едно от най-смелите „какво щеше да стане, ако...“ в автомобилния свят.
Шведите доказаха, че двигателят не трябва да бъде статичен метален блок, а може да бъде жив, адаптиращ се организъм. Жалко, че счетоводителите победиха мечтателите в тази битка.