Как се справяме с дискриминацията, чувстват ли се работещите в различните неправителствени организации чуждестранни агенти… По темата пред ФАКТИ говори Деян Колев от Центъра за междуетнически диалог и толерантност “Амалипе“.
- Г-н Колев, вие чуждестранен агент ли сте, защото сте представител на неправителствена организация, а се коментира Закон за чуждестранните агенти… Как се чувствате…
- Чувствам се като български гражданин, който работи за по-доброто образование и бъдеще на цялото българско общество, а в частност и на ромската общност. Абсурдният закон/всъщност законопроект/ за регистрация на чуждестранните агенти, който се предлага за пореден път, би довел до определяне на милиони български граждани и на практика всички работещи НПО като чуждестранни агенти. Аз няма да съм изключение.
- Има ли натиск върху гражданското общество и неправителствените организации…
- За съжаление, такъв натиск има и то от години. От десетилетия думите “соросоиди” и “правозащитници” у нас се превърнаха в пейоративен термин, обозначаващ злите проектанти, които застрашават традиционните консервативни ценности срещу “долари и евро”, наливани от чужбина, за да разрушат проспериращата България. Навлизането на ултра-националистическите партии в обществения живот и в Народното събрание (особено след 2005 година, когато Атака „неочаквано“ стана парламентарна сила и остана такава 15 години) допълнително засили тази реторика, превръщайки я в част от “новото нормално”. Преди казвахме, че за кризата са виновни “сушата, кишата и Гришата (по името на Гриша Филипов, министър-председател от 1981 до 1986г.)”, а сега – циганите, мигрантите, ЛГБТ (използва се по-различна дума), соросоидите, правозащитниците и всякакъв вид “проектанти”, тоест НПО-та. Особено се засили тази тенденция след опитите за приемане на т.нар. “Истанбулска конвенция” (Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие), когато бързо навлезе обидното “джендъри” и се превърна в най-голямата заплаха, надвиснала над главите на нищо неподозиращите и никога непрочели посочената конвенция. Натискът върху малкото организации, които от години се бореха с домашното насилие и имаха неблагоразумието да включат “джендър” в името си, бе толкова силен, а мълчанието на “умерените политици” и на държавниците бе толкова оглушително, че те бяха принудени да сменят имената си или да спрат дейността си. Така четири десетилетия по-късно българските политици отново станаха извършители/съизвършители на “Възродителен процес”, този път върху един малък сегмент от гражданското общество, който работи върху толкова голямата тема за домашното насилие и неравенството на половете (нека ми бъде простено, но в случая “джендър” е по-правилната дума от другата английска дума “секс”)…
- Каква беше 2024 година за гражданското общество?
- Изминалата 2024-а отбеляза нови върхове относно натиска върху гражданското общество. Опитите и дори предприетите стъпки не са оригинални или автентично български, а копират тревожни практики от държави, които са откровено авторитарни/тоталитарни или вървят в тази насока. Без претенцията за каквато и да е оригиналност, мога да откроя няколко важни събития:
- промените в образователния закон от 7 август (формално насочени срещу несъществуващата „ЛГБТ пропаганда в училище“, но целящи реално и ограничаване на възможностите училища и детски градини да работят с НПО)
- предложените допълнителни промени в образователния закон, в Закона за защита на детето и други законови и нормативни актове…
Слава Богу те не бяха приети, но създадоха допълнителен страх сред педагози и директори. Като за капак дойде и предложението на „Възраждане“ за приемане на Закон за регистрация на чуждестранните агенти – абсурден законопроект за европейска България. Но на фона на приетата за един ден на първо и второ четене на 7 август промяна в Закона за предучилищното и училищното образование, както и на фона на наличието на подобни закони в Унгария и Словакия (тоест държави от ЕС), законопроектът предизвика сериозно притеснение не само сред неправителствените организации. Бизнесът също реагира с тревога. От октомври насам аз проведох множество разговори с училищни директори, учители, както и с образователни медиатори и други представители на ромската общност. След като се запознаха с текстовете на предложения проект на закон, те също изразиха сериозни притеснения.
От една страна не само ще им бъде отнета възможността да получават помощ и съдействие от неправителствените организации, но и самите те ще трябва да се регистрират като чуждестранни агенти.
Звучи абсурдно, но стотици хиляди и дори милиони български граждани от всички етноси ще попаднат под ударите на този закон, защото техни роднини (съпрузи, деца, родители и други) са в чужбина. Работят там и изпращат средства в България. Показателно е, че доверието в политическата класа е толкова ниско, че почти никой в тези дискусии не е възразявал с аргумента „нашите народни представители са принципни и интелигентни хора, които няма да позволят това да се случи“… Боя се, че надеждата за мнозина, особено за представителите на гражданския сектор, е това да не бъде позволено от европейските институции и партии. За мен това е тъжно, не е добре нашата надежда да бъде във фактори извън България. Но не мога да отрека, че политическата класа тук допринесе много за недоверието в нея.
- Всяка година чуваме, че образованието в България е приоритет, че се работи. Вие – в център „Амалипе“, работите много за интеграцията в училищата. Как е, получава ли се?
- На терен се случват много обнадеждаващи неща. От нашия опит мога да посоча, че помогнахме на училищата, с които работим (247 училища от цяла България) да редуцират до минимум отпадането -
над 60% от тях през изминалата година нямаха нито един отпаднал ученик.
Чувствително се повиши процентът на тези момчета и момичета (подчертавам – и момичета), които продължават поне в първи гимназиален етап (до 10 клас). Когато започвахме да работим с училищата, едва 39% от завършващите основно образование продължаваха и в гимназиалните класове. През изминалата година този процент надхвърли 97. Това е забележителен прогрес, който се дължи на усилената работа на училищата, на образователните медиатори, както и на положителното развитие, модернизацията в самата ромска общност. Изкушавам се да мисля, че се дължи и на подкрепата, която педагозите, медиаторите и техните директори получават от „Амалипе“. Тази подкрепа не е финансова, а педагогическа, методологическа, цени се високо от училищата и от местните общности.
- Темата за домашното насилие продължава да е актуална. Имаме закон, но какъв е ефектът… Работи ли…
- Проблемът е изключително сериозен, при това – във всички етноси, социални групи и не зависи особено от доходите и полученото образование. Както знаете,
ежедневно се сблъскваме с примери за домашно насилие, много често то се среща и при семейства с университетско образование…
Аз не очаквам, че Законът е единственото средство за разрешаване на проблема. Необходимо е да помогнем на жертвите по множество начини, включително като създадем обществена непоносимост към всякакъв вид домашно насилие. Трябва да престанем да смятаме, че ставащото в дома на съседа си е негов личен въпрос и едва ли не негово право. Точно обратното, това може да се случи с нашата дъщеря, сестра, близка приятелка… Затова трябва да проявяваме нетърпимост, да имаме смелост да реагираме и да сигнализираме на компетентните органи за всякакъв вид домашно насилие. Също така да даваме кураж и да помагаме на жертвите, както и да спираме всеки евентуален извършител.
- Как гледате на промените в Закона за предучилищното и училищното образование. Като промени с някаква визия или с цел ограничаването на взаимодействието на НПО с образователните институции?
- Промените в ЗПУО бяха приети без съгласието на МОН и на работещите в сферата на образованието. Ударно, за един ден на първо и второ четене, народните представители забраниха в училище “извършване на пропаганда, популяризиране и подстрекаване по какъвто и да е начин, пряко или косвено, на идеи и възгледи, свързани с нетрадиционна хомосексуална ориентация и/или определяне на половата идентичност, различна от биологичната.” Текстът бе внасян от ПП “Възраждане” четвърти или пети път преди това и винаги досега бе отхвърлян още в парламентарната Комисия по образованието и науката. Ненадейно за “неизкушените в политиката” този път законопроектът се превърна в Закон с впечатляваща подкрепа от почти всички парламентарни групи. Говори се, че реалната причина за тази внезапна подкрепа при някои групи бе свързана с политическите боричкания за смяна на тогавашния Председател на НС, а при други – с надеждата, че ще привлекат медийно внимание и подкрепа от гласоподавателите… При всички положения, промяната в ЗПУО нямаше нищо общо с “ЛГБТ пропаганда в училище”.
Както от становището на МОН, така и от множество последвали дискусии стана ясно, че такава пропаганда НЕ СЪЩЕСТВУВА в класните стаи и никога не е имало реален повод за промените в закона.
За мнозина е ясно, че промените в образователния закон имаха за цел или поне имат като следствие ограничаването на влиянието на НПО в образователните институции. Тези промени бяха предшествани от парламентарни питания за договорите, които училища и детски градини имат с НПО. Като формален повод за инициираната промяна бе сочена анкета на неправителствена организация (в последствие се оказа, че тя е била онлайн и не се е разпространявала чрез училищата, т.е. не става дума за “компютри”, а за чисти “компоти”) и ред други. Тревожното е, че България е една от държавите, в които реалната роля на НПО в образованието е изключително занижена. Държавният бюджет не делегира ресурс за това, а какво ли ще бъде след поредната истерия около лошите НПО, които застрашават образованието? Истината е, че влиянието на неправителствени организации в предучилищното и училищното образование е резултат най-вече от усилията на самите организации и готовността на училища и детски градини да приложат иновации в партньорство с организациите. Автономията на училища и детските градини да партнират с граждански сдружения и читалища е ключова възможност, която “отваря” системата за въвеждането на иновативно съдържание и преди всичко на иновативни подходи за работа с учениците и с родителите, както и за допълнително обучение на учителите. Не е случайно, че именно тези училища и детски градини постигат успехи и са склонни към иновации.
- Дискриминацията! Това е друга тема, по която работите. Как се справяме с нея – в училище, на улицата, в обществото…
- Дискриминацията съществува под множество различни проявления в образователната система. За съжаление, често тя е пряка и все още има учители, които обиждат своите деца, наричат ги с пейоративното „цигани“ и ред други. Още по-често се сблъскваме с непряка дискриминация, като поставянето на ниски очаквания към ромските ученици (очакване, че те са добри единствено в часовете по музика и спорт). Все още на много места директорите на училища и детски градини с ученици/деца от различни етноси отделят ромите в отделни паралелки и групи, въпреки че това е категорично нарушение на образователния закон, чл.99, ал.4 за училищата и чл.62 ал.4 за детските градини. Законът е в сила от 2016 година, но сегрегираните паралелки и групи са практика и до ден днешен, нямаме наказани директори на училища и детски градини за това нарушение. Често се сблъскваме и с дискриминационно отношение към ромите учители. Искам да подчертая, че всяка форма на дискриминация се приема болезнено от децата и техните родители. Днешните младежи са особено чувствителни в тази насока. В някои случаи става дума за преувеличаване, но в много други е реален проблемът. Философът Беркли има една брилянтна мисъл, че „Възприятието е реалността (perception is reality)“. Всеки, който работи в образованието, трябва да се бори с всякаква форма на дискриминация – нека поне в класните стаи децата и младежите да се чувстват защитени и равни.