На 06. 10. 1960 г. умира поетът Николай Лилиев. Под този псевдоним твори Николай Михайлов Попиванов. Той е роден на 26. 05. 1885 г. в Стара Загора. Отрано остава сирак. Учи в родния си град, а по късно в Свищов, където завършва Търговската гимназия (1903). Следва литература в Лозана (1905-1906), търговия в Париж (1909-1912). Работи като учител в София, Пловдив и Свищов, а известно време е чиновник.
Печата стихове за пръв път през 1905 г. в "Българан". Сътрудничи на редица литературни и хумористични издания - "Демократически преглед", "Оса", "Съвременник", "Наш живот", "Звено", "Везни"... Съредактор на сп. "Златорог". Представителна фигура на символизма в българската поезия, той е автор на стихосбирките "Птици в нощта" (1918), "Лунни петна" (1922), "Стихотворения" (1932). През 1934 г. пише последния си цикъл стихове "При морето". С приноси в българската театрална култура и сценична реч, преводач и автор на изследвания, портрети и спомени за български и чужди писатели и театрали.
По време на Първата световна война е редник и кореспондент. След войната работи в различни ведомства и редакции. В чужбина изготвя заедно с Никола Михов обстойна библиография за българския стопански живот. Драматург е на Народния театър в периода 1924-1928 и 1934-1960. Между двете световни войни е преподавател по френски език във Висшето търговско училище във Варна (1932-1934).
На читателите на Факти.бг предлагаме две от стихотворенията на Николай Лилиев.
Всред есенното запустение
Всред есенното запустение
пред вас съм пак, о дървеса!
Аз нося вашето смирение
и тъмните ви небеса.
Като бездомните ви листи,
угасвам тъжен и самин,
и мойте блянове са чисти,
и мойте сълзи са рубин.
Разбирам глухата ви песен,
и вашия безимен плач,
и в мене лъха морна песен,
и в мене пада скръбен здрач.
По моите безлистни клони
не тегне грозд, не тегне плод,
и моята въздишка гони
слънца в незнаен небосвод.
И моите мечти бездомни
ридаят в ледните мъгли
и мойто минало не помни
лъка на влюбени стрели.
И пия мълком аз забвение
от всяка бликнала роса.
Всред есенното запустение
аз пак съм ваш, о дървеса!
>>>>
Тихият пролетен дъжд
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!
Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.
В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!