Дими е политолог по образование и в момента работи върху дисертацията в Софийски университет си по темата за изборните правила. С нея говорим за инициативата за кръщаване на улица на името на баща ѝ - фронтмена на легендарната група "Нова генерация" - новите генерации и изкуството да практикуваш свободата всеки ден.
Дими, дойде ли време за улица с „нов живот“, кръстена на Митко Воев?
Според мен е нужно да мине малко време, за да може подобно явление да бъде осмислено и да се оцени от дистанция, но като цяло идеята не е нова – още през 2012 г., по повод 20 г. от смъртта на баща ми, Елин Рахнев написа в своя публикация, че е необходимо поне една трамвайна спирка да носи името на Воев. Сега предприехме конкретни стъпки, като този път инициативата дойде от Николай Ценков, който ни помага в нелекия административен процес. Вече сме събрали подписите и сме депозирали подписката, като оттук нататък Столична община е на ход.
Какво те накара да се захванеш да възстановиш творчеството му?
Не бих казала, че го възстановявам, защото архивите се пазят през годините и за първи път през 1995 г. са издадени част от тях в стихосбирката „Поздравѝ от мен боговете“. Аз се захванах да ги дигитализирам, тъй като до този момент бяха само ръкописи, и когато започнах да ровя из тях, видях че има много неща, които не са публикувани. От една страна, това беше причината - да популяризирам творчеството на баща ми, а от друга бе възможност да се докосна до неговото мислене, идеи. Самото четене на ръкописи е интересно, защото е много лично и сякаш навлизаш в съкровеното пространство на човека – това за мен бе една среща отвъд времето и пространството.
Какво ще представлява новата книга, посветена на баща ти?
Книгата, която в момента подготвяме с издателство „Парадокс“, включва много неиздавани материали, но също така и подбрани текстове на Нова Генерация, Кале, Воцек и Чугра. Първоначалната идея беше да са само неиздавани неща, но в последствие се спряхме на варианта да публикуваме едно по-пълно издание, което да включва по-голяма част от цялостното творчество. В допълнение на това има и снимки от архива на майка ми, Нели Воева, които допринасят за цялостната естетика на книгата.
Баща ти казва през 1991-ва „fuck off“ на сръбската музика. Защо замря new wave-ът, а чалгата се разви?
Като много други сфери от нашия живот, изкуството се комерсиализира много, като това далеч не е само български феномен, напротив - даже е доста повлияно от това, което се случва на Запад. За мен лично изкуството е нещо, което трябва да задава теми за размисъл, да провокира, по някакъв начин да предусеща, а не да се носи по течението. За съжаление, масовото изкуството не се опитва да опонира по някакъв начин на чалга мисленето. В този ред на мисли, отново си оставаме „болен продукт“.
Защо все пак следващите поколения продължават да слушат музиката на Нова Генерация? Къде е „рецептата“?
Рецептата е, че няма рецепта. Това е музика, която е откровена – без поза, без излишна претенция да се хареса „на всяка цена“ и носи в себе си определено светоусещане, което успява и напред да свързва поколенията.
Настоящата обстановка в България пречи или помага на творчеството?
Струва ми се, че можем да говорим за различни нива в творчеството – от една страна, високото изкуство, което експериментира с форми и съдържание, и от друга, едно по-средно ниво, което служи за забавление и развлечение. Има публика и за двете, но мисля, че обстановката в България благоприятства повече за второто ниво. Има много добри артисти в страната ни, но за тях е по-трудно, защото публиката трябва да положи усилие да ги потърси. Те не разполагат със същите механизми, които притежава масовата сцена. Все пак съм оптимист, защото смятам, че както в предишните поколения, така и в младото, има публика за по-качествено изкуство.
Повтаря ли се днес отново усещането за липса на бъдеще? Свободата, за която се бореха „непослушните“ от Кравай не е ли чиста проба разпиляване?
На теория, сега сме много по-свободни, отколкото преди – имаме неограничен достъп до информация, можем да четем всякаква литература, ако сме недоволни от качеството на медиите, то можем да си намерим алтернативни източници, което е много по-различно, отколкото в периода преди масовото навлизане на интернет. Парадоксално, сякаш не се възползваме от свободата си пълноценно, може би оставаме апатични донякъде, не се интересуваме достатъчно.
Мога да дам един пример за това какво е да носиш свободния дух. През 1987 г. Кале (първата група на баща ми) са свалени от сцената на Летния театър. През 1992 г. след промените Воев, Васо Гюров и членовете на Нова Генерация са поканени да свирят на един концерт в подкрепа на разрушаването на Мавзолея. Противно на очакванията , те изпълняват песен, написана специално за събитието, чийто припев гласи: „Я, не барайте Мавзолея“. Да си истински свободен означава да можеш да се противопоставиш на това общоприето мислене, да запазиш пънкарското в себе си.
Защо според теб българинът все още охотно живее в лъжа?
По-скоро живее в клише. Клишето е особена форма на самозалъгване, която те освобождава от отговорност, не ти се налага да провокираш разбиранията си. Като препратка към предишния въпрос, това е форма на бягство от свободата.