Още с появата си през 50-те години на ХХ век, театърът на Йожен Йонеско /1909 – 1994/ предизвика грандиозен скандал. Но само за две десетилетия той се наложи не само във Франция, но и в света и първата му и най-прочута пиеса – комедията “Плешивата певица”, както се шегуват някои критици, отдавна пее класически арии.
У нас нормативната соцкритика го беше забранила. В СССР го обявиха за “антикомунист”, без да е бил такъв. Играеха го рядко дори в родната му страна. Всъщност Йонеско презираше както политиката, така и политиците – считаше ги за “вредни и безполезни хора”. Според него “политиците са хора, които не умеят да правят нищо полезно и затова са станали такива”! Странеше от всяка идеология и религия. И можеше да се каже, че никога не е вярвал в Бога. В това се корени и тревогата му – откриваме я в почти от всеки от текстовете му за сцената. Когато говори за смъртта, Йонеско разбира преди всичко биологичната смърт, “мига, в който прекъсва тънката нишка на живота”. Натрапчивите му, тревожни мисли са резултат от убеждението му, че от човека в крайна сметка не остава нищо. “Не мога да проумея как става така, че от векове насам хората се примиряват да живеят и да умират при такива непоносими условия. Да живеят с натрапчивата мисъл за свят в непрекъснати войни, без истински да реагират: високо и категорично...”, пише той в своя прочут “Дневник”.
За разлика от традиционния реалистичен театър, театърът на Йонеско, наречен може би малко условно “Театър на Абсурда” /защото, както казва той: “Абсурден е и нашият свят!”/, ни предлага действие без интрига, пълна или частична ирационалност на диалога, метафизичен поглед върху проблемите, непредвидимост и дори абстрактност на ситуациите и мястото на действието, деперсонализация на действащите лица. Тук няма герои и дори образи в класическия смисъл. “Във всеки момент, както твърди драматургът, персонажите могат да се превърнат в своята противоположност.”
Що се отнася до публиката, Йонеско е сред приетите и аплодирани от нея днес автори. Чувал съм какви ли не мнения за пиесите му: “Глупави и напълно безсмислени”, “семпли и банални”, “прекалено неразбираеми и метафорични”, “претоварени откъм символи и послания, които не могат да се разберат”....
Но у нас, в България, публиката винаги го е харесвала. Защото Йонеско е автор с изключителен чар, огромна изобретателност и рядко, несравнимо чувство за хумор. Може би малцина знаят, че негов пряк учител и предшественик е великият му сънародник – румънският драматург Йон Лука Караджале /1852- 1912/. За него Йонеско е писал неведнъж с преклонение и благодарност...
Спомням си възторга на нашата публика, с който бяха посрещнати някои от най- успешните български реализации на негови пиеси: “Плешивата певица” /реж. Елена Цикова в Малък градски театър, София/, “Столовете” /реж. Николай Георгиев в Столичната библиотека/, “Кралят умира” /реж. Борислав Чакринов с Йосиф Сърчаджиев в Бургас/, “Урокът” /реж. Венцеслав Асенов в Русе с Иван Самоковлиев / - постановки от последните десет- дванайсет сезона.
Изключителен успех имаше и първата реализация на “Картината или Палячовщина”, постановка на Иван Самоковлиев, сценография Виолета Радкова, копродукция на театрите на Русе и Силистра, представена от ДТ “Сава Доброплодни”/Силистра/, гостувала с много голям успех и на сцената на световноизвестния букурещки театър “Нотара”...
И трудно ми е, все пак, да си обясня този прием като зная, че нашият театър в България – до известна степен - е все още под знака на соцреализма, че други автори и направления, като например един Брехт, между другото враг и антипод на Йонеско/!/, никога не са успявали да задържат задълго интереса на зрителите...
Да, публиката винаги е искала и иска обяснения и мотивации, а Йонеско просто не е склонен да ѝ ги дава. Искала е и иска “уроци”, а той презира “историите с морал и поука”. Търсила е и търси герои, а той предлага само “антигерои”. И накрая: публиката жадува да бъде поласкана поне на финала, а този дързък и неприличен автор постоянно я скандализира и шокира. Смехът му е смях през сълзи... ”Аз така и не разбрах разликата между комичното и трагичното”, писа Йонеско. “Струва ми се, че комичното като интуиция на Абсурдното е много по- отчайващо от трагичното. Комичното не ни предлага никакъв изход. Казвам: “отчайващо”, но всъщност то е отвъд отчаянието и надеждата.”
Убеден съм, че театърът на този велик румънски французин ще живее още дълго /ще се превърне в неразривна част и от българския театър – през последните няколко години зачестиха постановките на неговите пиеси/, защото опорните му точки са много и ни засягат пряко: отчуждението, разпадането на семейните, на човешките връзки, страхът от самотата, самоизолираността ни, страхът от смъртта, страхът от заобикалящия свят, липсата на духовност, насилието, тероризмът...