Тази затворена страна, в която правенето на снимки е незаконно, интернет е цензуриран, а непокорните медии биват поставяни в черни списъци много напомня за Северна Корея и все пак е много различна. Вероятно много хора не са и чували за нея, а онези, които знаят името ѝ не могат да кажат много.
Добре дошли в Туркменистан!
Мрачният пътешественик Дейвид Фариър написа неотдавна точен и подробен разказ за посещението си в една от най-затворените и мистериозни държави в света — Северна Корея. Следващата дестинация, към която американецът се отправи много напомня на комунистическата страна с железни правила, но в тази тоталитарна държава пейзажът е съвсем различен. Туркменистан е бляскав, красив и смайващ, но също така и плашещо пуст и злокобно тих. Ето какво видя и описа по време на визитата си в тази страна с нищожно малък брой пристигащи туристи.
Защо именно Туркменистан
Има една очевидна причина: според мен няма голям смисъл да се пътува из Европа, защото всичко е повече или по-малко еднакво и приликите между отделните страни и места са големи. На мен ми е интересно да се озовавам в по-малко проучени страни, където можеш да отвориш съзнанието си и действително да видиш друг живот. Туркменистан е известен като втората най-затворена държава след Северна Корея. Тук също си имат легендарен баща — основател, улиците и обществените места са накичени с портрети и комуникацията с външния свят също е прекъсната. Авторитаризмът в Туркменистан напомня на този в КНДР, но все пак е някак по-особен.
Аз знам една огромна страна, в която също много обичат авторитаризма и затова да сравнявам различните му оттенъци за мен е необичайно и интересно. В Северна Корея отидох, за да видя до какво може да доведе подобна сила на властта. Туркменистан е напълно обратната страна на монетата, нещо приличащо, но без постоянната конфронтация с външния свят, без ядрени бойни глави и непрестанно напомняне, че външният свят е зъл и демоничен. Туркменистан не плюе на целия свят, както и светът не плюе по Туркменистан. По-скоро всеки се опитва да забрави за съществуването на другия.
Как да попаднем тук и кой не може да го направи
Има два варианта да посетите Туркменистан. Първият: да получите транзитна виза, пътешествайки между определени държави — Иран, Афганистан, Азербайджан и Узбекистан. Този вариант е най-неудобният.
Такава виза е предназначена за пътници на дълги разстояния и има голямо количество ограничения: рядко се дава за повече от 3-4 дни, забранено е да оставате в хотели, както и да се задържате, където и да е за повече от ден и по никакъв начин не можете да се отклоните от указания маршрут. Така че ако ви открият в кратера Дервезе, а вие сте заявили, че пътувате от Азербайджан за Афганистан, с най-голяма скорост ще ви депортират. Такива визи обикновено вземат хора с ограничен бюджет, автостопаджии или велосипедисти.
Вторият вариант — това е тур. Той струва примерно хиляда долара за седмица, в него ще бъдат включени основните забележителности — столицата Ашхабад, кратерът Дервезе, подземното езеро Ков Ата, каньонът Янги Кала. Има възможност да купите индивидуален туристически пакет, но пак навсякъде ще ви съпровожда местен гид. В Ашхабад не се изисква постоянно придружаване, но на местата, където идват туристи, има информатори, които предават на полицията кой е пристигнал.
Веднъж отидох в музей, купих специален билет за чужденци (който струва много повече, отколкото за местните) и тръгнах да разглеждам експозицията. След 45 минути при мен дойде служител на музея и ме попита от коя страна идвам. По този начин органите на реда винаги се опитват да следят кой е дошъл и какво прави в определено време.
Туркменистан е парадоксален: официално това не е затворена страна. В нея обаче пристигат по 6 000 души годишно, това е примерно 20 души на ден — всеки пристигайки за собствена сметка. За сравнение — в Северна Корея годишно пристигат 35 000 души.
Това са два различни подхода на тоталитарен контрол: може да пускаш повече туристи, но да контролираш абсолютно всички, или да пускаш много малко туристи, да им позволяваш повече, но да обезпечаваш следенето на всеки от тях. В Туркменистан туристите са толкова малко, че да ги контролираш не е сложно и без постоянен съпровод.
В скорошно свое интервю блогърът Артьомий Лебедев разказа, че Туркменистан е в топ 3 на най-трудните държави за получаване на виза. С руски паспорт да попаднеш тук е практически невъзможно: видимо се боят от инфилтрация — от поток от либерално настроени хора, говорещи с местното население на един език. Кой знае защо, но гражданите на Турция и Беларус получават визи сравнително лесно, въпреки че и това са страни, които говорят с местните на един език. Още един вариант рускоезичен турист да попадне тук — да бъде гражданин на трета страна, както например аз отидох с британски паспорт.
Макар, че на официално ниво между страните има пълно разбирателство — няма никаква конфронтация. Допълнителна парадоксалност на ситуацията придава това, че при почти пълна липса на връзка на ниско ниво с Русия, във всяко заведение, хотел или кафене, където и да отидеш, са включени руски канали, върви „Россия 1”, във всеки бар пускат руска музика, най-често по „Ру ТВ”. На фона на туркменистанските канали, руската телевизия — това е еталон за качество и увлекателност. Всички домове, особено в Ашхабад, са окичени със сателитни чинии.
Също така в Туркменистан не е възможно да проявите каквато и да е публичност и да се свързвате с хора, работещи в медиите. За разлика от КНДР, Туркменистан не устройва образцови показни прес турове с фалшива реалност, те не искат да показват бойки пионери, щастливи деца, сурови военни и велики лидери. КНДР иска туристите да си мислят, че това е страна на благоденствието. Туркменистан точно обратното — светът да не мисли нищо за него.
В сърцето на тайнственият Ашхабад — блестящ, но празен "град на мъртвите"
Страната започна да се затваря за външния свят много осезаемо след 2000 г. През деветдесетте години по стандартите на Средна Азия, в Туркменистан животът изглеждал много нормален. За разлика от Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан, които дълго време водеха безсмислена война и често се обстрелваха взаимно, Туркменистан се отдели съвсем мирно, без граждански войни и престрелки със съседите. От 2000 г. тук въведоха изходни визи и задушиха почти целия чуждестранен бизнес.
Например, хотел „Акалтин” в столицата Ашхабад, където бях отседнал, се оказа бивш хотел на Шератон. Това е съвсем приличен по европейските стандарти хотел. Но феновете на упадъка и мизерията също няма да се разстроят — нашата група прекара една нощ в съветски хотел, където съжителствахме с хлебарки, пазехме се от падащи плочки и страдахме заради неработещите душове. Това е такава част от „преживяването”: да прекараш известно време на място, където за няколко десетки години нищо не се е променило, най-много да са сложили нови крушки. Но съветските детайли са по-скоро изключение — днес Туркменистан се развива с азиатски размах.
Ашхабад е наричан най-белия град в света. От май тази година там дори е забранено да притежаваш кола с цвят, различен от бялото и сребристото. В града огромни пространства са застроени с бели мраморни домове със златни букви по фасадите. Тук се помещават всевъзможните държавни учреждения. Има небостъргачи, в които понякога няма дори прегради между етажите — те съществуват просто така — за да бъде „красиво”. И около тях — няма жива душа!
Властите тук обичат размаха. Тук могат да се видят отправени към пустинята белоснежни пусти магистрали, безлюдни площади и пусти музеи.
Оживено донякъде е в тази част от града, която е построена веднага след земетресението през 1948 г. Там можете да видите множество уютни домове на по 3-4 етажа, а също така и „сталинки” и „брежневки”. Благодарение на малкото количество автомобили по улиците е чисто, има много дървета и можеш да се разхождаш, е удоволствие.
По пътищата жени с метли усърдно събират боклука. Не на тротоара, а на платната. Разбира се, всяка минала кола заличава целия труд, но, както се казва в един стар анекдот: „Не е важно да е хубаво, а да се намираме на работа!” Както всяка истински тоталитарна държава, Туркменистан може да се похвали със заетост от 99 процента.
Всъщност, в това се заключават развлеченията в Ашхабад — да гледаш как се събира боклукът, както и безконечните паметници и каменни плочи. Също така може да се разгледа джамията на Туркменбаши — Руха, в която всеки уважаващ се мюсюлманин би отказал да се моли — тя цялата е украсена не с цитати от Корана, а от Рухите. Музеите в столицата са всичко 4 и всеки от тях ще ви разкаже, че туркмените са най-великия народ на Земята.
Население
За девет дни пътешествие само веднъж към мен се приближи местен. В съседния Узбекистан за този период съм общувал поне със сто — там много обичат да общуват. В Туркменистан хората просто се страхуват да не объркат нещо, не дай си боже да не се стигне до разговори за политика. От друга страна, местните жители, като че не разбират, че шест хиляди туристи на година — това е малко, за тях това е норма. Даже моят туркменски гид се удиви, че за руснаци входът тук е забранен и аз съм тук с британски паспорт.
Въпреки отчуждението на местните жители, ми се създаде впечатлението, че ако в КНДР са сталински времена, то в Туркменистан са брежневски.
Навярно има и хора, които са искрени и вярват в режима, но има и такива, които помнят не само деветдесетте, а даже и СССР. За тях, за разлика от севернокорейците, които живеят в закрита държава от седемдесетте, е очевидно, че тяхната родина е, меко казано, странна. Нашият гид туркмен пускаше цинични шегички за Туркменбаши, Рухите и социалната ситуация в обществото. Именно затова в Северна Корея във всяка група има по двама гида — да се следят един друг така, както следят и поведението на туристите.
Туркменбаши и кратерът Дервезе
Една от целите на пътешествието до град Туркменбаши в западната част на страната — това е „националната туристическа зона” Аваз. Това е огромен белоснежен хотелски комплекс от дубайски тип на брега на Каспийско море дълъг пет километра. Защо небогата страна, която приема 6000 туристи годишно има туристическа зона, до която дори няма международно летище? Вие питате това, защото не живеете в Туркменистан. А там началството се е разпоредило — значи, ще направим.
Разбира се, в целия комплекс няма жива душа. На паркингите за хиляди коли няма да откриете нито една. Назначените служители се размотават, защото нямат работа. По брега има атракциони, които видимо никога не са работили. В тоалетните унило плуват изпражнения — в целия комплект водата е спряна. В местния универсален магазин в протежение на целия стелаж можете да видите само един и същ вид минерална вода.
На четири часа път от Туркменбаши се намира голям красив каньон: огромно, изгладено от хилядолетни ветрове пространство — бяло, розово, сиво. По-рано той е бил покрит с вода, която векове наред играела роля на преса върху калцита, желязото и раковините, превръщайки ги в удивително природно явление, сравнимо по красота и размах с Големия Каньон в САЩ.
Но най-красивото природно зрелище ви очаква при кратера Дервезе. Заради него, като че ли си струва да се отиде в Туркменистан изобщо. Навремето по време на геоложки проучвания, там се появила дупка в земята, от която започнал да излиза газ. С надеждата, че газът долу не е много и бързо ще изгори, било решено да се запали, за да се избегнат злополуки. Но не е станало така — газът продължава да гори вече 50 години!
Вълшебен парадокс: най-забележителното на този феномен е, че той официално не съществува. Няма да го откриете на нито един туркменски сайт или в местната преса. Официално Туркменистан не обича кратера: той е прекалено дързък, той е съвсем излишен и в абсолютен контраст с местната действителност, състояща се от безкрайни бели мраморни здания със златни орнаменти и един прекрасен президент.