Коментарът е публикуван в личния блог на Иво Инджев Ivo.bg.
Немислимата доскоро партийна оставка на вкопчения в лидерството Станишев е измъчено признание за провал, но вместо катарзис катализира бурна радост - включително сред дългогодишни пропагандатори на незаменимостта на другаря им Станишев. Защото столетницата шефа си мени, но властолюбивия нрав - не.
За пореден път тя възпроизвежда вица за възкръсналия Хитлер, който се погледал в огледалото и си обещал: „И вече никакви шегички”!
Има и олекотен американски вариант на черния хумор във вица за каубоя в бара, който заплашително си поръчвал уиски след уиски с обръщението към бармана „дай още едно, докато не се е почнало” , а когато му поискали да си плати, въздъхнал: „Е, сега се почна”….
Падна оставката на Станишев и се почна…
Първи заплаши с възход Бриго Аспарухов. Сега най-после щял да започне възходът на БСП, възрадва се старият превратаджия, сякаш БСП е стояла в опозиция през последните 25 години, а не е била най-дълго управлявалата партия на прехода с всички вини и отговорности, произтичащи от това.
Към оптимистичния прочит на личната драма на Станишев, когото до вчера защитаваше с озъбване и нокти, днес се присъединява и пиарът Нидал Алгафари. Той надгражда бригадирския ентусиазъм в очакванията с прогноза за „мощна левица”, каквато се надявал сега вече да се случи. Явно не му е била достатъчно мощна под мощното крило на Първанов, откъдето го прогониха неотдавна, за да се приюти при Станишев отново. Вече назовава следващите закрилници, откроявайки фаворита на Станишев в лицето на Драгомир Стойнев.
Петър Волгин, търсачът на лявото теле под всеки вол, водещ на крайно ляво предаване в безкрайно толерантното ни към тази пропаганда държавно радио, направо ни заплаши с неизбежността на новите леви победи при така създалата се (от около 70 години насам) ситуация. Причината за тази неизбежност, казва Петър Волгин в неговото си предаване по държавното радио, е бедността - било противоестествено българи, които живеят от заплата до заплата, да са десни.
Явно колегата е живял в някаква друга НРБ. Защото в моята НРБ всички живееха от заплата до заплата, с изключение на кастата на т.нар. правоимащи на върха на партийно-държавния елит без ограниченията и финансов лимит. За този „елит” от предимно слабо образовани вождове държавата беше дойна крава за бившите воловарчета.
В НРБ номенклатурните феодали си строяха вилите с безплатното (за тях) мобилизиране на строителни войски. Прокарваха им асфалтирани пътища до тях. Първокласните шосета и магистралите (както и цели предприятия за стотици милиони народна пара като инвестиция) се планираха така, че да облагодетелстват феодалните им родни места – „екстра”, за която днешните милионери могат само да мечтаят в подобни мащаби.
Грабежът беше масов, всеобхватен, с гигантски, типично социалистически размах.
По примера на вождовете трудещите се стараеха да наваксат кой където и с каквото може - крадеше се дори тоалетна хартия от ресторантите и ведомствените тоалетни, доколкото изобщо я имаше тази дефицитна стока (в БТА – също, носехме си я в чантите).
Краденето на чистачките от предните стъкла на автомобилите беше такава неоспорима закономерност, че беше възпята в естрадна песен и цензурата не посмя да я забрани - просто не правеше впечатление като някаква даденост от атмосферата на всеобщо и взаимно крадене на човек от човека. Защото човек за човека беше крадец и това вече никого не учудваше.
Тази тема иска малко припомняне, за да я проумеят и апологетите на крайното левичарство. Защо много днешни хора, които едва свързват двата края (както по времето на НРБ, когато в елитната структура БТА повечето от нас се редяхме всеки месец за 20-30 лева заем от взаимоспомагателната каса), не искат повторение на комунизма под каквато и да било форма?
Пиша в момента на метри от една вила, чийто собственик е бил партиен секретар на голямо предприятие в НРБ. Цялото село знае, че тя е строена с държавни материали, транспорт и работна сила. Върволици от камиони изсипвали инертен материал и камънак денем и нощем. И…нищо. Живя си царски бившият важен другар, собственик на открадната пред очите на всички (от всички) вила и важничеше господарски до последния си ден и в наши дни.
Всички си мълчат и днес, но знаят за какво става дума. Защото не само „страх лозе пази”, „преклонена главица сабя не я сече”, но и „гарван гарвану” кирливи ризи не вади, за да не извадят неговите също. Погребалните агенти на спомена за миналото, както е добре известно, са царе да ти извадят на показ миризливите парцали, грачейки на чужди гробища „целите в бяло”.
Примерът с отделната вила е само един от хилядите, който обяснява защо България осъмна един ден в ситуация на безкръвен преврат, извършен по нареждане от Москва с цел преструктуриране на петата й колона. Нито един комунист не се възпротиви публично на смяната на обожествявания до вчера от него Живков. Защото точно партийните роби знаеха най-добре за онези камъни. Те се бояха от камъните на народа, живеещ от заплата до заплата. Нещо повече, най-нагазилите в партийната обвързаност се чувстваха най-загазили и очакваха да ги пратят да чукат камъни - както комунистите са постъпвали при заграбената от тях с помощта на съветските танкове власт.
Нищо подобно обаче не се случи. И сега отново ни заплашват, че бедността, причинена трайно (ако не и фатално) на България от съветския колониализъм и неговите алчни протежета, тепърва трябва да ражда ново (мощно при това!) левичарство, паразитиращо върху същата тази бедност, което то е причинило.
Много са елементите на златния пропаганден ланец, с който левичарството разхожда като мечка на синджир заплахата от златния телец, но радостта от бедността като вечен извор на левичарството, причиняващо тази бедност, е най-арогантната перверзия в цялата идеологическа задръстеност на омагьосания перпетум мобиле: левичарство-бедност-власт-прим (за примадоните на левия вождизъм).