Кризата, в резултат на затварянето на Ормузкия проток за голяма част от търговското корабоплаване, служи като отправна точка за разглеждане на предизвикателствата пред планирането на "зелен" преход от позицията на глобалната периферия.
Ефектът от възпрепятстващите действия както на Иран, така и на САЩ в района на пролива, оказва силно въздействие върху двете най-големи икономики в Магреб. Мароко, чието производство на фосфатни торове зависи от вноса на сяра и амоняк от Персийския залив, се сблъска с прекъсване на доставките в момент, когато стратегията му за "зелена" индустриализация, целяща да преодолее тази зависимост, все още не е реализирана.
Алжир би могъл да спечели от увеличените приходи от въглеводороди вследствие на покачващите се цени на петрола, но именно поради това е изправен пред нов натиск да отложи прехода към "зелена" енергия.
Трудностите, пред които са изправени двете икономически сили на Магреб, показват напрежението между стремежа на развиващите се държави към енергиен суверенитет и глобалните сътресения, които възпрепятстват постигането му.
Кризата в Ормузкия проток нагледно показва, че геополитическите сътресения в района на Персийския залив или Близкия изток, дори в по-голяма степен от войната в Украйна, неминуемо надхвърлят границите на региона, в който са възникнали.
Тази реалност оказва влияние върху начина, по който Алжир и Мароко осъществяват прехода си към "зелена" енергия, и допълнително обтяга и без това крехкия баланс между вътрешната стабилност и външните фактори и в двете държави, пише в анализа си Ясмин Зарлул за "Carnegie middle east center".
Стремежът към възобновяема енергия: Динамика на движещи и привличащи фактори
Зеленият преход навлезе в глобалния политически дневен ред като обещание за трансформация. След Парижкото споразумение от 2015 г., което установи глобална рамка за намаляване на емисиите на парникови газове чрез планове за действие в областта на климата, усилията за декарбонизация се съсредоточиха върху постигането на поредица от цели - от ограничаване на емисиите до изпълнение на ангажиментите за възобновяема енергия.
Първият "Глобален преглед" (Global Stocktake) - механизъм за оценка, одобрен от държавите участнички в Конференцията на ООН по изменението на климата през 2023 г. (COP28) в Дубай - затвърди тази тенденция, като оцени напредъка на отделните страни и призова някои от тях да засилят своите климатични планове. COP28 беляза и приемането на първото официално споразумение на ООН за климата, което изрично призовава за преход към отказ от изкопаемите горива в енергийните системи. И все пак, макар натискът за декарбонизация оттогава да се засилва, светът, в който този преход трябва да се осъществи, все по-малко прилича на подредената последователност от политически стъпки, предвидена в Парижкото споразумение.
Най-скорошната проява на това разминаване се случи в района на Персийския залив. Ударите на САЩ и Израел срещу Иран през февруари 2026 г. предивикаха война, която доведе до многобройни човешки жертви, дестабилизира геополитическата обстановка в региона и причини сериозни щети на инфраструктурата и веригите за доставки. В отговор на атаката Иран затвори Ормузкия проток за повечето плавателни съдове. Последвалата блокада на иранските пристанища от страна на САЩ допълнително задълбочи смущенията. Кризата бързо придоби глобални мащаби.
От месец март насам преминаването на кораби през Ормузкия проток е спаднало с над 95%, което ограничи доставките както на енергийни ресурси, така и на торове.
В резултат на това цените на енергията рязко се повишиха, като цената на суровия петрол сорт "Брент" скочи с повече от 50% на фона на недостиг в дневното производство, оценяван на 14,5 милиона барела. Успоредно с това значително поскъпнаха и торовете, чиито съставки се доставят предимно от региона на Персийския залив.
Световната банка прогнозира, че през 2026 г. цените на уреята ще нараснат с близо 60%. Организацията по прехрана и земеделие предупреди, че през първата половина на годината цените на торовете може да бъдат средно с 15-20% по-високи, което най-вероятно ще доведе до по-ниски добиви при културите, изискващи интензивно торене, като пшеница, ориз и царевица. Тъй като големи производители на храни като Индия и Бразилия разчитат на вносни торове, по-високите разходи могат да повлияят на избора на култури и мащаба на засяване, което в крайна сметка ще се отрази на добивите и продоволствената сигурност.
За двете най-големи икономики в Магреба кризата изостря съществуващите отдавна противоречия - между зависимостта от вътрешни и международни ресурси и прехода към "зелена" енергия. В този контекст Мароко и Алжир поемат в различни посоки.
Като вносител на амоняк, сяра и енергия, Рабат се опитва да овладее сътресенията, породени от недостига, и да намери начини за тяхното компенсиране. Същевременно Алжир се позиционира като един от основните доставчици на петрол и газ за Европа в условията на извънредна ситуация.
Гледната точка на Рабат
За Мароко кризата в Ормузкия проток е нож с две остриета. От една страна, затрудненият достъп до сяра и амоняк от района на Персийския залив заплашва да ограничи производството на фосфати. От друга страна, кризата открива възможност пред Рабат да потърси алтернативи на производителите от Залива, като същевременно морските пристанища на кралството привличат засилен интерес като потенциални транзитни възли за кораби, които преди това са преминавали през района на Залива.
Така кризата подчертава противоречивото положение, в което се намира кралството. Макар фосфатната му индустрия все още да зависи от съединения, доставяни от Залива, страната е в по-добра позиция от останалите производители да поддържа износа си по маршрути в Атлантическия океан. Освен това Мароко вече има допълнителен стимул да реализира плановете си за "зелен" преход - макар те да крият свои собствени рискове, особено ако се осъществяват прибързано.
Въздействието на кризата в Ормузкия пролив върху Мароко - страна, която притежава близо 70% от световните известни запаси на фосфати и е един от най-големите им износители, беше почти незабавно. Превръщането на фосфатната руда в готов тор изисква сяра - суровина, която кралството си набавя почти изцяло от страните в Персийския залив.
На последните се пада дял от около 44% от световната търговия със сяра, като по-голямата част от нея се получава като страничен продукт при рафинирането на нефт и газ. Групата OCP - мароканската компания за фосфати и химикали с преобладаващо държавно участие - внася приблизително 3,7 милиона тона сяра годишно; по-голямата част от това количество се преработва на място в киселина, необходима за превръщането на фосфатната руда в диамониев фосфат (DAP) и моноамониев фосфат (MAP) - продукти, използвани за производството на торове. Пандемията от COVID-19 през 2020 г. вече беше създала трудности за този модел, като разходите за производство на амоняк бяха нараснали до 1000 долара на тон спрямо предпандемичното ниво от 110 долара.
От съществено значение за дискусията е и по-широката енергийна зависимост на Рабат. Мароко задоволява близо 90% от енергийните си нужди чрез внос. Въпреки че към момента на написване на текста цената на петрола се е върнала към нивата отпреди конфликта - след споразумението за прекратяване на огъня между САЩ и Иран - тя все още може да се повиши. От една страна, крехкото примирие вече се е пропуквало неведнъж.
От друга страна, корабоплаването продължава да бъде засегнато от разходите за застраховане и от постоянната несигурност относно преминаването през Ормузкия пролив. Съчетанието от по-високи цени на петрола и затруднени доставки на сяра ограничи покупателната способност на потребителите в момент, настъпил скоро след като мароканските домакинства вече бяха понесли поскъпване на дизела и бензина до около 1,60 долара за литър през април 2026 г. Компаниите в секторите на строителството и недвижимите имоти бяха сред най-силно засегнатите; подобен натиск се усети и в производството на изделия от петролни продукти, като например пластмаси. В отговор на извънредната ситуация правителството възобнови финансовата подкрепа за транспортния сектор, считано от март 2026 г.
Изложеността на Мароко на последиците от кризата надхвърля физическите вериги за доставки и засяга регулаторната среда, в която се формира стратегията на страната за "зелена" индустрия. Докато затварянето на Ормузкия проток свиваше пазарите на торове, Европейският съюз обсъждаше дали да спре временно прилагането на Механизма за корекция на въглеродните емисии на границата (CBAM) за торовете - мярка, влязла в сила на 1 януари 2026 г.
Този въглероден налог бе въведен от блока отчасти с цел да насърчи по-екологичните производители - като например компанията OCP, която е ориентирана към производството на "зелен" амоняк. Още преди войната Франция и Италия настояваха за изключение, изтъквайки натиска, на който са подложени европейските земеделски стопани. До 30 март 2026 г. към този призив се присъединиха и други държави членки, като Хърватия и Ирландия, предупреждавайки за заплахи пред конкурентоспособността на местните фермери. Европейската комисия предложи механизъм за "аварийна спирачка", позволяващ временно спиране на CBAM в случаи на "сериозни смущения на вътрешния пазар на Съюза", и обяви паралелно временно намаляване на митата за определени видове торове.
Макар и да не засяга пряко Мароко в момента, временното спиране показва, че дори правилата, създадени за стимулиране на "зелените" производители, могат да бъдат променени под политически натиск, което внася елемент на несигурност по отношение на очакваните ползи. Междувременно OCP търси възможности извън Европа - според данни през март компанията е продала 90 000 тона фосфатни торове на пазари в Латинска Америка и води преговори с индийски фирми за сключване на допълнителни сделки.
За Мароко настоящата криза напомня за събитията след руската инвазия в Украйна през 2022 г., когато световните пазари на амоняк и торове бяха дестабилизирани. Разликата обаче е, че за разлика от войната между Русия и Украйна, затварянето на Ормузкия проток представлява физическо блокиране на ключов транспортен коридор, което затруднява намирането на алтернативни източници на доставки. Важно е да се отбележи, че след като сътресението от 2022 г. разкри зависимостта на OCP от вносен амоняк (като през въпросната година компанията е похарчила 2 милиарда долара за закупуването му - бел. ред.), Рабат обяви стратегия за "зелен" амоняк, целяща производството на това съединение от водород, добит на местно ниво от възобновяеми източници. Планът предвиждаше изграждането на комплекс за "зелен" амоняк на стойност 7 милиарда долара.
Този обект обаче все още не е въведен в експлоатация. Освен това производството на "зелен" амоняк може и да не успее напълно да компенсира зависимостта от втория важен компонент - сярата. Поради ограничените доставки от района на Персийския залив, OCP се наложи да диверсифицира маршрутите за снабдяване със сяра - по-специално през Казахстан и Черно море - и същевременно да пренасочи производството към торове от типа "троен суперфосфат". Този вид торове изискват значително по-малко сяра в сравнение с DAP и MAP, които досега бяха предпочитаният избор.
Гледната точка на Алжир
Алжир е изправен пред различен набор от предизвикателства. Докато Мароко е уязвимо поради зависимостта си от внос на енергия и торове, международните позиции на Алжир се засилват благодарение на богатството му на въглеводороди. Наблюдатели отбелязват, че това може да бъде подходящ момент Алжир да се възползва от преориентирането на голяма част от света към доставчици на петрол и газ извън района на Персийския залив.
Въпреки това, ограничения в инфраструктурата, както и производствените квоти, определени от Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) - в която Алжир членува - ограничават възможностите на страната да увеличи добива. Освен това страната трябва да се справя с непрекъснато нарастващото вътрешно потребление на газ - въпрос, на който правителството е длъжно да даде приоритет, дори на фона на рязко увеличаващите се нужди на други държави.
В периода 2020-2024 г. секторът на петрола и газа формира около 82% от износа на Алжир и 45% от бюджетните приходи. Алжир е третият по големина доставчик на газ за Европейския съюз и вторият по големина доставчик на тръбопроводен газ след Норвегия. През 2022 г., когато руската инвазия в Украйна прекъсна достъпа на Европа до основния ѝ източник на газ, няколко европейски държави се обърнаха към Алжир за алтернативни доставки.
През април същата година Италия постигна споразумение с Алжир за увеличаване на вноса на газ с около 40%, като алжирската държавна петролна и газова компания "Sonatrach" увеличи обемите, пренасяни по газопровода "TransMed", с до 9 милиарда кубически метра допълнително количество газ годишно. През юли 2022 г. "Sonatrach" подписа тригодишен договор с френската компания "Engie" за доставка на газ - на нова, по-висока цена - на фона на сътресенията на международните пазари. Това позволи на Алжир да си осигури както приходи, така и геополитическо влияние. През 2025 г. износът на газ от "Sonatrach" достигна приблизително 49 милиарда кубически метра, от които 14 милиарда кубически метра бяха доставени под формата на втечнен природен газ (ВПГ).
Тази година затварянето на Ормузкия пролив и иранските удари по съоръженията за втечнен природен газ (LNG) в Рас Лафан (Катар) - които накараха държавната компания Qatar Energy да обяви форсмажорни обстоятелства за доставките към европейски държави на 4 март 2026 г. - отново доведоха европейски лидери в Алжир. Италианският министър-председател Джорджа Мелони посети столицата, последвана от испанския външен министър Хосе Мануел Албарес. Това е от голямо значение, тъй като Италия и Испания - които понастоящем си набавят близо 30 процента от вноса на газ от Алжир - се стремят да увеличат обема на покупките си. Рим задълбочи сътрудничеството между Eni (италианска енергийна компания, в която държавата е най-големият акционер) и Sonatrach, като последните дискусии се фокусираха върху проучванията в офшорни зони и неконвенционалните въглеводороди. Алжирският газ също така съставляваше над 29 процента от общия внос на газ в Испания през първите два месеца на 2026 г., като постъпваше главно чрез газопровода Medgaz, в който испанската мултинационална компания за газ и електроенергия Naturgy участва като миноритарен партньор.
Алжир извлече ползи от ситуацията. Цената на Sahara Blend - алжирския еталонен сорт суров петрол, ценен от европейските рафинерии заради ниското си съдържание на сяра - се движеше под 70 долара за барел през януари 2026 г., но през март надхвърли 100 долара, достигайки най-високото си ниво след сътресенията от 2022 г. В началото на май 2026 г., дори на фона на крехко примирие, цените продължиха да варират между приблизително 95 и 110 долара.
До средата на юни цената на петрола спадна под 80 долара за барел поради очакванията - оказали се верни - че меморандумът за разбирателство между САЩ и Иран ще доведе до повторното отваряне на пролива. Въпреки това тя остана над средната стойност за предходната година, като се очакваше връщането към нивата отпреди войната да отнеме време. Всички признаци сочат, че външното търсене, стимулирано от конфликта, върна въглеводородите в центъра на евро-средиземноморските отношения. Същият феномен гарантира, че въглеводородите остават в основата на икономическия и политическия живот на Алжир.
Въпреки това, тъй като е обвързан с квотите на ОПЕК, Алжир разполага с ограничени възможности за увеличаване на добива на петрол. През април 2026 г. страната обяви съвсем незначително увеличение от 6000 барела на ден, достигайки общо 977 000 барела. Значителни нови обеми за износ - било то по тръбопровод или под формата на втечнен природен газ (LNG) - биха изисквали нови инвестиции в проучване и добив, както и в инфраструктура. Освен това, макар газопроводът "ТрансМед" (TransMed) да има номинален капацитет от около 33,5 милиарда кубични метра, преносът през 2024 г. възлизаше на едва 21 милиарда кубични метра; това подсказва, че основното ограничение не е само капацитетът на тръбопровода, а способността за добив и износ на допълнителни количества газ.
Находището "Хаси Р'мел" (Hassi R'mel), което осигурява близо половината от националния добив на газ, отбелязва дългосрочен спад, което налага многократни мерки за поддържане на нивата на производство: първо през 2017 г. чрез проект на стойност 2 милиарда долара за стабилизиране на добива, а след това - през 2024 г. - чрез допълнителни инвестиции от 2,3 милиарда долара за модернизация на съоръженията. Същевременно вътрешното търсене на газ нараства с 4-5% годишно вследствие на растежа на населението и увеличаващото се потребление на електроенергия.
Липса на лесни решения
Кризата около Ормузкия проток показва, че преходът на страните от Магреб към зелена енергия протича при условия, които засягат по различен начин двата политико-икономически гиганта в региона и провокират у тях различни реакции. Мароко остава силно зависимо от вноса на енергия, както и на сяра и амоняк от Персийския залив, като същевременно е изправено пред променяща се европейска регулаторна среда. Тя може, но и не е задължително да стимулира продуктите с по-нисък въглероден отпечатък, чието производство механизмът CBAM цели да насърчи. За разлика от него, Алжир вижда възможност да задоволи нуждите на въпросните европейски държави.
До момента реакцията на Мароко е двустранна. Страната диверсифицира източниците на суровини и същевременно се насочва към възобновяема енергия, за да намали дългосрочната си зависимост от вносен амоняк. Решителният завой към възобновяема енергия е теоретично разумен ход, но изисква производство с ниски въглеродни емисии, за да се докаже като жизнеспособен в дългосрочен план.
Що се отнася до Алжир, решението му да се намеси и да доставя въглеводороди на европейските страни помага за облекчаване на икономическия натиск върху държавата в краткосрочен план. В дългосрочен план обаче този подход затвърждава съществуващия в Алжир рентиерски модел и отслабва стимулите за диверсификация. Така, дори ако Ормузкият проток бъде трайно отворен и цените се нормализират, Алжир ще остане изправен пред същите предизвикателства, съществували и преди кризата: трайна зависимост от петрол и газ, ограничени фискални възможности и незавършен процес на диверсификация.
И в двата случая е ясно, че криза, възникнала другаде, може да пренареди позициите на двете страни в глобалната йерархия. Както Мароко, така и Алжир са поели ангажименти по дългосрочни планове за климата, изготвили са национални енергийни стратегии и са формулирали визиите си за енергиен суверенитет. Въпреки това, реакцията на държавите при кризи се определя от неотложността на ситуацията - било то чрез възстановяване на субсидии, пренасочване към алтернативни купувачи или увеличаване на добива на изкопаеми горива. Широко рекламираните стратегии за зелена енергия биват прибързано променяни или дори набързо спирани от самите правителства, които първоначално са ги разработили.
В съвкупност тези динамични процеси усложняват представата за енергийния преход като за линейна, планирана последователност. В рамките на политиките декарбонизацията все още се описва като поредица от събития и измерими стъпки: цели, инфраструктурен капацитет, финансови споразумения, пренасочване на веригите за доставки към съюзнически или близки държави ("friend-shoring" и "near-shoring"), сертификации и достъп до пазара.
Този привидно технократски и линеен ход на събитията обаче престава да бъде валиден, когато кризите се натрупват. Условията, пораждащи кризи като тази в Ормузкия проток, не са нито случайни, нито неизбежни. Те са резултат от политически решения на влиятелни държавни субекти, които обричат целия регион на Близкия изток и Северна Африка на "безкрайни войни", с последици, надхвърлящи далеч пределите на региона.
Кризата в протока и нейните последици са както краткосрочни, така и дългосрочни. Те показват, че сътресенията вече не са външен фактор за плановете за "зелен" преход, дори и в отдалечените страни от Магреб. Въпросните последици определят какъв бъдещ сценарий остава възможен. Алжир може да види възможност в ролята си на извънреден световен доставчик на изкопаеми горива, дори това в крайна сметка да не обслужва собствения му планиран преход. Същевременно, докато войната между Русия и Украйна може да е засилила стремежа към "зелена" адаптация от гледна точка на Рабат, настоящата криза представлява много по-тежко изпитание за Мароко. Ситуацията около Ормузкия проток може да постави под въпрос жизнеспособността на прехода на страната към зелена енергия. Най-малкото, една реалност, белязана от глобални кризи с подобен мащаб, ще промени представата за същността и формата на такъв преход.
Заключение
Въпросът пред Мароко и Алжир вече не е дали да се преориентират към зелената енергия. И двете страни са предприели стъпки в тази посока, макар Мароко да го е направило по-решително от Алжир. Въпросът е как и кога да се действа. За Мароко настоящият сътресителен момент показва, че залогът върху производството на зелен амоняк за вътрешния пазар е оправдан - поне засега. Осъществимостта на този планиран завой ще зависи от това дали производството от възобновяеми източници ще бъде увеличено и впоследствие поддържано на необходимото високо ниво; ако това се случи, кралството би могло да се утвърди като водещ доставчик на торове на фосфатна основа.
За Алжир изборът е по-категоричен. Изобилието от петрол и природен газ осигурява незабавно фискално облекчение и засилва дипломатическите лостове за влияние, но същевременно задълбочава зависимостта на страната от ресурси, които са изчерпаеми и чийто потенциал за генериране на приходи ще намалее след преодоляването на настоящата криза. Като алтернатива, Алжир би могъл да се опита да спази графика за своя зелен преход, но в процеса да се откаже от моментните финансови ползи, произтичащи от засиленото световно търсене на петрол и газ от държави, чийто добив не е съществено засегнат от кризата.