България не трябва да влиза в Еврозоната поне още две десетилетия, а влизането й ще бъде катастрофално. Най-после тази позиция публично бе заявена от някой с безспорен авторитет. Стив Ханке, американски професор по приложна икономика от университета „Джон Хопкинс“, който консултираше българското правителство при създаване на валутния борд, заяви това публично и хвърли ръкавица на доминиращата „официална истина“ за българската икономика.
Това коментира в блога си "На стената" финансовият и политически коментатор Стефан Андонов.
Изказването на професора е важно, защото повдига равнището на дебата за икономическата ни политика и принуждава застъпниците на влизането в еврозоната да кажат защо наистина това е добре за България и да сравнят ползите и жертвите, които ще трябва да направим с тези при алтернативните сценарии на еврозоната.
Икономическата мисъл в България често се доминира от няколко гласовити лобита,
а медиите къде заради интелектуалната си немощ, къде за да защитят интересите на издателите си, предпочитат да не ги подлагат на съмнение. Тезите на въпросните лобита са допустими за изказване, като нормална част от идейния плурализъм, но заради автоцензурата и стеснения кръгозор на повечето медии, напълно оборимите интелектуални конструкции, се издигат до ранг на конвенционално познание, а всеки който се обяви против тях, изглежда като маргинал.
Сега заради преклонението ни пред чуждите авторитети, стигмата, че единственото добро за България е присъединяването към еврозоната ще трябва да се докаже.
Защо България не трябва да стои отвън
Еврозоната е клуб на богатите, които приемат да следват обща парична политика и вярват че така създават стабилност, която им осигурява дори по-голям просперитет. Последните шест години на криза показаха, че не е достатъчно само да се следва единна парична политика, за да има просперитет. Налага се да бъдат спазвани и фискални и макроикономически правила, които гарантират, че монетарната експанзия в положителната фаза на икономическия цикъл, няма да корумпира публичните финанси на държавите със слаб правителствен апарат.
С по-прости думи, рискът е бедните държави членки на еврозоната да използват ниските лихви и лесния достъп на кредити за да финансират неустойчиво забогатяване на населението си. Опасното е, че когато достъпът до кредити прекъсне, в условията на криза, тези държави повече не могат да теглят заеми и пясъчните основи на техния просперитет се сриват. Изплащането на заемите става с цената на намалени заплати, пенсии, по-малко обществени поръчки, рецесия и спирала на обедняването.
Това, на което кризата научи страните от еврозоната е, че не е достатъчно те да бъдат само паричен съюз, а трябва да има и фискални правила, които да се спазват от всички. Проблемът е, че тези правила не правят разлика между устойчивия и изкуствения растеж на икономиката, и спазването им затруднява растежа на доходите в по-бедните държави.
Правилата на еврозоната ограничават инфлацията и растежа на доходите до темпове, които са присъщи на богатите държави в паричния съюз. Но за населението на по-бедните държави, това означава че жизненият стандарт трябва да расте по-бавно, отколкото е възможно.
В момента Европейската комисия може да санкционира държава членка затова, че доходите растат значително по-бързо, отколкото нараства производителността на труда в конкретната държава. Кой обаче може да направи обхватно измерване за производителността на фактора труд, както и да я обвърже със заплащането в конкретната държава.
Точно този проблем е присъщ и на България, като в докладите си Европейската комисия неведнъж е предупреждавала за него. До момента правителствата ни са успявали да убедят европейските чиновници, че развитието на България не се базира на раздуването на балон, но винаги ли ще бъде така.
Финансовият министър Владислав Горанов дефинира този проблем по следния начин:
Ако в една фирма уволнят половината шофьори и секретарки, но директорите запазят работата си, средното заплащане ще се повиши. Но това не означава, че работниците получават по-високи заплати.
Точно това обаче си мисли Европейската комисия.
Но защо тогава някои хора искат еврозоната
Приемането на еврото носи своите ползи. То премахва напълно валутния риск за чуждестранните инвеститори и кредиторите на български бизнеси. В момента на теория също не трябва да има валутно-курсов риск, понеже сме в условния на борд и левът е фиксиран към еврото, но рискове съществуват.
Валутният борд може да падне, ако така реши парламентът (което е почти изключено), или ако настане повсеместна банкова криза (колко вероятно, или невероятно е това, не се наемам да кажа). Затова вече две правителства полагат усилия да подкрепят банковата система, дори когато гнилите ябълки са собственост на олигарси, чиято вредност за обществото боде очите на всеки честен българин.
Влизането в Еврозоната и единния механизъм за банков надзор, ще позволи на Европейската централна банка да иска фалит на гнилите ябълки, и ще ограничи лошите практики в тези банки. Също така ще се осигури ликвидност от Европейската централна банка за здравите банки, при евентуално настъпване на паника от фалирането на някоя и друга гнила ябълка.
Всичко това е много хубаво, но ако си помислим дали тези ползи могат да се извлекат, без да се ограничават възможностите за нарастване на доходите и жизнения стандарт, отговорът ще бъде „да“.
Ако България се присъедини към европейската система за единен банков надзор, за гнилите ябълки в банковата ни система ще се произнася европейски орган, а БНБ ще има статут на изпълнител. Но няма автоматично да се осигурява достъп до ликвидност, с която да се потушава евентуалната паника от затварянето на „гнилите ябълки“.
За страна извън еврозоната източник на такива средства в момента са бюджетите и държавните заеми. От тази гледна точка влизането във валутния съюз наистина представлява предимство, защото цена за потушаване на кризите няма да се плати от обществото. Тя ще се плати от Европейската централна банка, за което нашите проблеми са съизмерими с трохите, които остават при рязането на хляб.
Но цената на това предимство ще бъде потискане на растежа на доходите за десетилетия напред и това трябва да се знае, когато някоя партия, или лоби опитва да насочи страната ни към подобен ангажимент.
Единствените, които могат само да спечелят от влизане в еврозоната
са експортноориентираните бизнеси. Те ще получат държавна политика по ограничаване на растежа на заплатите (тоест увеличаване на конкурентоспособността им) и прочистване на банковата система, за което няма да плащат с данъците си.
Лобито на този бизнес има право да защитава интереса си, но всички останали трябва да знаем, че има и други начини да се прочисти банковата система и те не минават през поставянето на юзди върху доходите за десетилетия напред