Коментарът е публикуван в Дойче веле
Една от любимите теми в пропитото от носталгия по соца публично пространство в България са сравненията как се е живеело преди 1990 г. и какво можело да се купи със заплатата на средностатистическия българин тогава и сега. Постоянно циркулиращите в медиите инфографики и анализи на основата на официалната статистика в НРБ, популярна тогава като „стъкмистика“, целят да убедят читателите каква историческа грешка е направена с премахването на реалния социализъм.
Икономистът Георги Ганев от софийския Център за либерални стратегии е категоричен, че опитите да се сравнява жизненото равнище на средностатистическото българско семейство/домакинство са лишени не само от икономическа, но и от обичайната житейска логика. „Нелепо е да се правят сравнения между цените на храни и услуги по време на соца, защото наличието на много от тях е било мимолетно, а качеството им - непостоянно. Например не могат да се сравняват цените на поставената под режим на подаване електроенергия. Тя не бе налична като постоянна услуга заради прекомерния износ на ток срещу твърда валута, особено през 80-те години. Същото важи и за редица стоки от потребителската кошница на храните, като луканката или кашкавала например, да не говорим за южните плодове“, изтъква Ганев.
Несъпоставими са дори цените на безценната за соцпотребителите тоалетна хартия, чийто дефицит е един от маркерите за провала на всички социалистически експерименти от Русия до Венецуела. Според икономиста, още по-нелепи са сравненията за най-важните за бита стоки като жилищата и колите. Защото принудително забавяното им потребление с по 10-20 години заради тяхната дефицитност е довело до огромна скрита инфлация от стотици проценти, която е деформирала показните цени и напълно е потопила натрупаните жилищно-спестовни влогове и безлихвени влогове за коли. При освобождаването на цените през 1991 г. именно тя помита средствата и надеждите на „щастливците“, успели да се вредят в списъците за чакащите за ред простосмъртни. Без ред в НРБ жилища и коли са получавали само партийната номенклатура, четвъртмилионната армия от „активни борци“, тайните служби и придворната интелигенция.
В изследване, посветено на потреблението при социализма, изследователят Кристофър Скарбъро от американския Кингс Колидж определя опита на режима на Живков да купи поданиците си с по-висок стандарт на живот като началотото на края на НРБ. Диктаторът и велможите му не са наясно, че „плановата икономика“ много бързо ще се срине в обявената от началника им Никита Хрушчов надпревара с капитализма под мотото „Да ги стигнем и да ги надминем!“.“В София нямат представа, че достигането на каквото и да е равнище на по-сносно потребление е мимолетна химера. Защото мигом се появяват нови хоризонти и потребности, за които социализмът просто няма нито ресурси, нито ноу-хау как да ги задоволи. За капитализма това е играчка, тъй като безмилостният закон за печалбата лесно форсира производството на нови блага, често за сметка на изхвърлянето на самите производители от пазара.
Играта със задоволяването на потребностите на трудещите се в НРБ загрубява и поради факта, че постепенното излизане от външна изолация и развитието на международния туризъм и транспорт през територията на страната подобряват представите на българите за това какъв е стандарта на живот на Запад. Съвсем видими стават и очертанията на огромната пропаст, зейнала между мизерното ежедневие в „реалния“ социализъм и препълнените с безброй жадувани неща витрини на „консуматорското“ общество. Всъщност шокът от невъзможността „народното потребление“ дори на йота да бъде приближено до това в „гнилия Запад“ едва не затрива НРБ непосредствено след първия й фалит в края на 50-те. С мотива, че ежегодно средностатистическият жител на СССР консумира 60 кг месо, а българският му другар по съдба – едва 30 кг, на 4 декември 1963 г. Живков убеждава съратниците си от ЦК на БКП, че единственият начин да се вдигне потреблението в страната е тя да се присъедини към СССР като негова 16-та република. До това не се стига, защото Никита Хрушчов вижда в молбата за подобно “сливане” опит на „онези хитреци в София“ да прехвърлят върху СССР изплащането на следвоенните български репарации към Гърция.
Според Кристофър Скарбъро, натрупаният в НРБ през 50-те и 60-те години импулс в развитието на образованието, благоустройството и в подобряването на бита в по-големите градове бързо е бил пропилян в хода на предварително изгубената битка за задоволяване на потребностите на „социалистическия човек“. Пропагандата за повишаването на жизнения стандарт в НРБ така и не успява да подмени „дървените“, по думите на Скарбъро, лозунги, манифестации и срещи с “трудовите колективи”. „Скуката става постоянен спътник на разпада на системата. Решаването на ежедневните проблеми със снабдяването и търсенето на връзки за абсолютно всичко се превръщат в главни грижи на “тружениците“, констатира американският социолог. За зла участ, режимът на Живков хвърля последните ресурси на страната и започва да трупа валутен дълг в опит да развие противоестествени за българските условия производства като металургия, тежко машиностроене и тежка химия. До известна степен то е принудено да го прави под натиска на СССР и СИВ.
Изграждането на предприятия-мастодонти изсмуква всякакви надежди за бързо подобряване на стандарта на живот и загърбва естествени за страната отрасли като селското стопанство и леката индустрия. Храните в България остават скъпи и често дефицитни. Дори официалната статистика през 80-те години признава, че изхранването поглъща 40 на сто от бюджета на „средностатистическото“ българско семейство (според експерти – до 48-50 %), докато на Запад този дял е заемал между 14 и 18 процента. От източник на валута селското стопанство се превръща във воденичен камък за икономиката на НРБ, който завлича бюджета с по 800 милиона лева годишно до края на комунистическия режим.
Двете Българии – мит или реалност
В хвалбите на Тодор Живков за построените по негово време две Българии може би има някаква истина. В НРБ наистина е изградена друга, предназначена единствено за ползване от партийната номенклатура и обслужващия я сектор България. Това е не само системата от 46 резиденции, десетки ловни резервати и други убежища от реалностите на соца. Дори в най-тежките продоволствени кризи – например зърнената катастрофа през 1985 -1986 г., когато едва са събрани 300 млн. долара за внос на пшеница от Запад, незасегната остава единствено системата за продоволствено снабдяване на върхушката и важните за оцеляването й тайни служби и репресивен апарат. Изграденият в апогея на българския соц Център на УБО за всестранно обслужване на ул. „Панорамен път“ в Бояна постоянно е осигурявал абсолютно всичко (по думите на очевидци - „от пиле мляко“) за Живков, семейството и приближените му. Той е зареждал с продукти от цял свят членовете на най-висшата каста сред "правоимащите" в НРБ, според личните им предпочитания и индивидуални заявки. За по-ниските нива от централния апарат на БКП и ДС са били заделени ВИП-магазините и „столът“ на УБО в софийския хотел „Рила“, които са доставяли по домове на властимащите поръчаните храни, стоки и услуги.
За огромното болшинство „неправоимащи“ оцеляването е зависело от висенето по опашки. Именно получената при чакането в тези „социални мрежи на соца“ информация „къде какво ще пуснат“, често е била единствената възможност за набавяне на необходими или луксозни храни и „социални придобивки“, твърдят изследователите на „ширпотребата“ в НРБ.