Крехкото национално обединение около волейболните ни успехи, толкова напомнящо лудото американско лято от 1994 г., бе простреляно фатално от рикошета на полицай Вълчан Хамбарлиев. Нацията пак се разпадна като електролитен разтвор и мненията се засилиха към катода и анода, стигайки ръба на двете крайности.
Герой ли е Вълчан или грешник? Имаме ли държава или разграден двор?
Тялото на афганеца още не бе изстинало, а разследването едва бе започнало. Медиите разпъваха главния секретар на МВР на ранна пресконференция, а вездесъщият професор Божидар Димитров вече бе призовал за награда за полицаите и поде подписка в тяхна защита.
Живущите в социалните мрежи изсърбаха на големи глътки първото кафе за деня и трескаво затракаха мнения за инцидента. Едните, пълни с патос: „Вълчан е герой“, „Браво, юнаци“, Защитихте Родината“, та до кахърно-самобичуващите: „Защо точно на нас ни се случи, Господи“, „Пак полицейска издънка“, „Изложихме се пред целия свят“. „Срам и позор. Нищо не става от нас“.
Защо точно на нас ни се случи ли? Та има ли нещо по-логично от това, първата смърт да е на границата между двата свята – ислямска Азия и Европа. Това е България. Нима Великото преселение на народите в древността, благодарение на което и ние населяваме тази земя, да е минало тихо и кротко, като шествие на недоволни композитори?
Да, сега времената са други, но само те. Хората са си същите. Със същите страхове, приоритети и желания, като някогашните. Просто могат да тракат по клавиатурите. Онези поне са си приказвали. Къде беше по-очаквано да падне първата жертва, ако не при нас? Разбира се, че тук. На входа. А не в Унгария или, не дай си Боже, в Германия?
Нашите полицаи без съмнение имат много трески за дялане. Случаите, с които МВР не може да се гордее са много – от приятелския огън в „Белите брези“ в зората на демокрацията, през „обезвреждането“ на автокрадеца Ганеца, взривяването на Чакъра, та до провала с лудналия байо в Лясковец.
Но пък кой може непрекъснато да жъне професионални успехи, че и постоянно да се и да се гордее с тях. Кой не търпял провали в работата? Ето защо, не е много умно да се хвърляме в двете крайности. Защото Вълчан Хамбарлиев просто е отишъл на работа и я е свършил, както е могъл. Той не е шивач или корепетитор. Работи с оръжие. При нужда.
А дали е герой или престъпник, май отново ще чакаме да определят „големите началници“. Те вече започнаха да вдигат табелите с оценки по десетобалната. Такива са времената.
А иначе, ние можем да си тракаме каквото си щем.
Хайде на кафе.