С военната инвазия, анексирането на Крим и последвалата война в източната част на Украйна президентът Владимир Путин показа повече от ясно, че няма намерение да зачита неприкосновеността на границите и върховенството на международните правни норми. Време е европейците да спрат да се самозалъгват за континенталния ред, определен от върховенството на закона. Светът, за съжаление, не е устроен така. Много по-сложно е и силата диктува реда. Това пише бившият вицеканцлер на Германия Йошка Фишер в своя анализ за сайта project-syndicate.org, озаглавен „Завръщането на геополитиката в Европа“.
Военната намеса на Русия в Сирия и бежанската криза в Европа подкрепят това твърдение. Европа трябва да признае, че ако не се грижи за своите геополитически интереси, рано или късно кризи от съседни региони ще дойдат на прага й. За разлика от САЩ, Европа не е континентален остров, изолиран от океани. Тя е най-западния край на гигантската евразийска суша. Източна Европа, Близкия Изток и Северна Африка са непосредствените й съседи, а нестабилността в тези региони представлява най-големия риск за сигурността на Европа в двадесет и първи век.
Как Европа трябва да се справи с Русия, която отново следва силова политика и прави почти същите грешки като Съветския съюз, който следваше политика на авторитаризъм, за да съгласува амбициите на военна суперсила с реалността на умерено развита и едва модернизирана икономика?
Русия е съсед на Европа и въпреки, че следва тенденция за "приятелски отношения", геополитическите й амбиции са непрекъсната заплаха за сигурността на стария континент. Поради тази причина силните трансатлантически отношения остават незаменими за Европа.
В краткосрочен план отношенията с Русия вероятно ще бъдат доминирани от усилията за прекратяване на войната в източната част на Украйна, защитата на територията на НАТО на изток и опитите да се спре разширяването на кризата на югозапад към Балканите. Оставяйки настрана настоящата криза, започва да се очертава много по-фундаментално стратегическо предизвикателство.
В момента Европа предприема политически стъпки към Китай (зараждащата се световна сила в двадесет и първи век), които се основават на нереалистична и непоследователна смесица от загриженост за правата на човека и корпоративни печалби. И тук Европа трябва да обърне внимание на геополитическите рискове и да направи най-доброто за собствения си интерес.
Китай, който се намира в източния край на Евразия, планира да отвори отново континенталния път на коприната през Централна Азия и Русия в посока към Европа. Прагматичното обяснение за този гигантски стратегически проект (с инвестиционен обем от около 3 билиона долара) е необходимостта от разработване на Западен Китай, който досега е взел малко от икономическия успех на крайбрежните региони. В действителност обаче, проектът е от първостепенно значение най-вече в геополитически план: Китай иска да оспори потенциалното икономическо и политическо влияние на САЩ в Евразия.
От практическа гледна точка проектът "Китайският път на коприната" ще създаде стратегическа алтернатива на западните трансатлантически структури, а Русия или ще получи ролята на постоянен младши партньор или рискува сериозен конфликт с Китай в Централна Азия.
Но изборът накъде да се ориентира - на изток или на запад, не е в интерес на Европа. Напротив, такъв избор ще разкъса Европа на две в политически и икономически план. Европа, която е най-тясно свързана с Америка, се нуждае от гаранциите на трансатлантическата сигурност.
Ето защо, по отношение на Русия, Европейският съюз трябва да продължи твърдо да се придържа към своите принципи и към НАТО. Едновременно с това се нуждае и от добри отношения с Китай и не може да спре проекта :Пътя на коприната". Така че, по отношение на Китай, Европа трябва ясно да застане зад нейните интереси, което ще изиска висока степен на единство.
Междувременно бежанската криза подчерта първостепенното значение на Балканския полуостров (включително Гърция) за Европа, който функционира като мост към Близкия и Среден Изток. Турция е още по-важна за европейските интереси в това отношение. Първоначално европейските лидери сериозно подцениха преговорите за присъединяването на Турция към ЕС, вярвайки, че това ще прехвърли близкоизточните конфликти в Европа. Както показва ситуацията в момента обаче, при липса на категорични връзки с Турция, влиянието на Европа в региона и извън него е практически нулево.
Събитията вътре в Турция, под президентството на Реджеп Тайип Ердоган и подновените военни действия около кюрдския въпрос, правят политическия подход изключително труден. Но Европа все още няма алтернативи (и не само за бежанците). Да не забравяме намесата на Русия в Сирия, която реално представлява алианс между Кремъл и Иран. Този пакт отново тласка Турция към Европа и Запада. Въпреки това, потенциалът за европейско влияние в Близкия изток остава минимален, а регионът остава опасен в дългосрочен план. Всъщност, Европа не трябва да се меси в конфликта между шиити и сунити или между Иран и Саудитска Арабия. Вместо това тя трябва да следва курс на стратегическа неопределеност.
Това обаче не е така в източната част на Средиземно море. Всъщност, целия средиземноморски регион, включително стратегически разположеният северноафрикански бряг, играе решаваща роля за сигурността в Европа. Ето защо ЕС трябва най-накрая да се откаже от пост-колониалните модели относно Африка в полза на интересите си. Приоритетите тук трябва да са насочени към стабилизирането на Северна Африка, хуманитарната помощ и дългосрочната подкрепа за политическия, икономическия и социален напредък на черния континент. По-тесните връзки следва да включват и възможности за законна миграция към Европа.
Завръщането на геополитиката означава, че основният избор, който стои пред Европа в двадесет и първи век ще бъде между самоопределянето и външното господство. Начинът, по който Европа ще се отнесе към този въпрос ще определи не само собствената й съдба, но също така и тази на Запада.