Когато попитаме „кой управлява света“, най-често приемаме стандартното разбиране, че основните участници в световните дела са държавите, най-вече великите сили, и обсъждаме техните решения и отношения. Това не е погрешно. Но би било добре да не забравяме, че това ниво на абстрактност също така може да бъде и изключително подвеждащо.
Държавите, разбира се, имат сложни вътрешни структури, а изборът и решенията на политическото им ръководство са силно повлияни от вътрешните центрове на власт, докато основната част от населението често е маргинализирана.
Това важи дори и за по-демократичните общества, а за останалите е очевидно. Не можем да получим реалистично разбиране за това кой управлява света, докато игнорираме „господарите на човечеството“, както ги нарича Адам Смит: по негово време това са търговците и фабрикантите в Англия, в днешно време са многонационалните конгломерати, огромните финансови институции, търговските империи и други подобни.
Следвайки думите на Смит, би било разумно да се придържаме и към „подлата максима“, на която са се посветили „господарите на човечеството“: „Всичко за нас и нищо за другите“ – доктрина, иначе известна и като безмилостната и вечна класова борба, често водена само от едната страна в значителна степен в ущърб на хората у дома и по света.
В съвременния глобален ред, институциите на "господарите" държат огромна власт, не само на международната сцена, но и в рамките на родните си държави, на които те разчитат, за да защитят своята власт и да си осигуряват икономическа подкрепа чрез голямо разнообразие от средства.
Когато разглеждаме ролята на „господарите на човечеството“, се обръщаме към приоритети на държавната политика, които в момента са актуални, като например Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП или ТПТИ) – едно от споразуменията за правата на инвеститорите, неправилно описвани в пропагандни послания и коментари като „споразумения за свободна търговия“. Те се договарят тайно, с участието на стотиците корпоративни адвокати и лобисти, които изработват ключовите детайли. Идеята е да бъдат приети в съответствие с добрия стар сталинистки стил по „ускорената“ процедура, позволяваща да бъдат блокирани дискусиите и да бъде възможен единствено избор с „да“ и „не“ (следователно „да“).
Авторите на идеята винаги се справят добре, това не е изненадващо. Хората не са наясно с последствията, които могат да се очакват.
Втората суперсила
Неолибералните програми на последното поколение са концентрирали богатството и властта в ръцете на много по-малко хора, докато подкопават функциониращата демокрация, но те са възбудили и опозиция, най-вече в Латинска Америка, но и в центровете на глобална власт.
Европейският съюз (ЕС), един от най-обещаващите проекти от периода след Втората световна война, се дестабилизира заради сериозните последствия от политиката на строгите икономии по време на рецесията, осъдени дори и от икономистите на Международния валутен фонд.
Демокрацията е подкопана, след като взимането на решения е прехвърлено към бюрокрацията в Брюксел в съдружие със северните банки, които хвърлят сянка на съмнение върху действията й.
Основните политически партии – без значение дали са леви или десни, бързо започват да губят членове. Изпълнителният директор на изследователската група EuropaNova, със седалище в Париж, смята, че всеобщото разочарование и „чувството на гневно безсилие са свързани с това, че реалната власт, която направлява събитията, се измества в голяма степен от националните политически лидери към пазара, институциите на Европейския съюз и корпорациите“. Това става напълно в съгласие с неолибералната доктрина.
Много сходни процеси протичат и в Съединените щати горе-долу по същите причини – въпрос, който тревожи не само държавата, но и света, заради мощта на Съединените щати.
Надигащото се недоволство срещу неолибералния щурм подчертава и друг ключов аспект на стандартното разбиране, а именно че изолира обществото, чиито членове често не съумяват да поемат одобрената им роля на „зрители“, възложена им съгласно либералната демократична теория. Подобно неподчинение винаги е пораждало безпокойство у господстващите класи. Поглеждайки назад към американската история, Джордж Вашингтон гледа на обикновените хора, формиращи милициите, които трябва да командва, като на „изключително мръсни и отвратителни хора,проявяващи непонятна глупост за тази по-нисша класа хора.“
В своя майсторски написан преглед на история на въоръжената борба от Американската революция до съвременен Афганистан и Ирак, озаглавен Violent Politics („Политика на насилие“), Уилям Полк заключава, че генерал Вашингтон „е толкова загрижен да извади от строя бойците, които презира, че е на крачка да загуби революцията“. В действителност, той „може и да е искал да го направи“, ако не е била активната намеса на Франция, която „спасява революцията“. До този момент нейните водачи са партизаните, наричани днес „терористи“, докато армията на Вашингтон, конструирана по британски модел, „търпи поражение след поражение и почти губи войната“.
Често се твърди, че огромната обществена съпротива срещу инвазията в Ирак не е имала ефект. За мен това не е вярно.
Общата характеристика на успешните бунтове според Полк е, че след победа народната подкрепа към лидерите започва да се изпарява, а водачите притискат „мръсните и отвратителни хора“, които всъщност са спечелили войната с партизански тактики и терор, от страх, че могат да оспорят класовите привилегии. Презрението на елита към „по-нисшата класа“ през годините приема различни форми.
В последно време израз на това презрение е призивът към пасивност и послушание („умереност в демокрацията“) от страна на либералните интернационалисти, които реагират на опасните демократизиращи ефекти на популярните движения от 60-те години на миналия век.
Понякога държавите избират да следват общественото мнение, предизвиквайки сериозна ярост в центровете на властта. Такъв драматичен случай се разиграва през 2003 г., когато администрацията на Буш призовава Турция да участва в нейната инвазия в Ирак.
95% от турците се противопоставят на този начин на действие и за изненада и ужас на Вашингтон, турското правителство се присъединява към тяхното мнение. Този ход на Турция е осъден остро и обявен за безотговорен. Тогавашният заместник - министър на отбраната Пол Уолфовиц, определен от пресата като „главния идеалист“ на администрацията, смъмря турските военни за това, че са допуснали това престъпление от страна на правителството, и настоява за извинение.
Необезпокоени от тези и безброй други примери за нашия легендарен "копнеж по демокрация", уважавани коментатори продължават да възхваляват президента Джордж Буш за неговата всеотдайност към "насърчаването на демокрацията", а понякога го критикуват за неговата наивност , защото смята, че една външна сила може да наложи своите демократични въжделения на други държави.
Турската общественост не е сама. Недоволството от американската и британска агресия, проявено от световната общественост, е съкрушително. Почти навсякъде подкрепата за военните планове на Вашингтон достига едва 10% съгласно международни социологически изследвания. Противопоставянето поражда масови протести по целия свят, както и в самите Съединени щати – вероятно това е първият път в историята, когато срещу имперска агресия се протестира активно още преди тя да е започнала официално.
На първа страница на „Ню Йорк Таймс“ журналистът Патрик Тайлър съобщава, че „все пак на планетата може да има две суперсили: Съединените щати и световното обществено мнение“.
Безпрецедентният протест в Съединените щати е проява на съпротивата срещу агресията, започнала десетилетия по-рано с осъждането на войните на Съединените щати в Индокитай. Протестите достигат значителни като масовост и влияние мащаби, макар и да са твърде много закъснели.
Към 1967 г., когато антивоенното движение започва да набира сила, военният историк и експерт Бърнард Фол предупреждава, че „Виетнам като културен и исторически субект … е застрашен от изчезване … [след като] страната и жителите й буквално умират под ударите на най-голямата военна машина, пускана някога в действие на територия с тези размери“.
Антивоенното движение обаче става сила, която няма как да бъде пренебрегната. Не може да бъде пренебрегната и когато Роналд Рейгън встъпва в длъжност, решен да нанесе удар срещу Централна Америка. Неговата администрация тръгва по абсолютно същите стъпки, като Джон Ф. Кенеди двайсет години по-рано, когато започва войната срещу Южен Виетнам, но е принуден да се откаже заради силните публични протести, които в началото на 60-те години са липсвали.
Тогава военният удар е достатъчно страшен. Жертвите продължават да се възстановяват. Това, което се случва с Южен Виетнам и по-късно с цял Индокитай, където „втората свръхсила“ налага своите препятствия на прекалено късен етап от конфликта, е несравнимо по-лошо.
Често се твърди, че огромната обществена съпротива срещу инвазията в Ирак не е имала ефект. За мен това не е вярно. Тази инвазия също е достатъчно ужасяваща, а последиците от нея са повече от ужасяващи. Но все пак биха могли да бъдат и далеч по-жестоки.
Вицепрезидентът Дик Чейни, министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд и останалите висши служители от администрацията на Буш изобщо не успяват да планират мерките, които президентът Кенеди и президентът Линдън Джонсън одобряват 40 години по-рано, без да предизвикат каквито и да било протести.
Откъсът е публикуван на сайта TomDispatch.com. Той е част от обобщаващо есе в новата книга на американският политически критик, анализатор и философ Ноам Чомски за американската мощ и света, озаглавена „Кой управлява света?“
Очаквайте втора част.