Йошка Фишер, Project Syndicate, САЩ
Йошка Фишер е германски политик, бивш вицеканцлер и външен министър на Германия (1998 – 2005), както и председател на Съвета на Европейския съюз от 1 януари 1999 до 30 юни 1999 г.
По-голямата част от историята на Европа е белязана от конфликти. През 2003 г. американският историк Робърт Кейган пише, че "американците са от Марс, а европейците от Венера", но в продължение на векове Европа е дом на римския бог на войната, а не на богинята на любовта.
Венера открива своя дом в Европа едва след Втората световна война, когато се появяват много световни институции за управление - включително ООН, Световната банка и Бретънудската парична система. По време на Студената война, всички европейски страни изгубиха своя суверенитет заради две нови световни суперсили - Съединените щати и Съветският съюз.
В крайна сметка контролът, поделен между двете суперсили, бе изоставен, а старата европейска система бе заменена от Европейския съюз, с обещанието за вечен мир между страните членки на ЕС, както и между Европа и по-голямата част от останалия свят. Крахът на комунизма в Европа, следван от този на Съветския съюз през 1991 г., триумфално бе описан в Европа и Съединените щати като "края на историята" - световен триумф за либералната демокрация и капитализма на свободния пазар.
Няколко кратки десетилетия по-късно, в annus horribilis [ужасната година] 2016 г., всичко това започна да звучи доста наивно. Вместо траен мир и "още по-тясно обединение", европейците почти ежедневно са свидетели на безредици и насилие. Сред тях намират място решението на Великобритания да напусне ЕС; поредицата от терористични нападения в Париж, Ница, Нормандия, както и на други места; подновената агресия от страна на Русия; и кървавия провалил се преврат в Турция, последван от репресиите на турския президент Реджеп Тайип Ердоган срещу гражданското общество в страната, които породиха опасения за надеждността на Турция като партньор на Запада. Нещо повече, бежанската криза в Европа, в която хиляди хора, търсещи убежище, се изсипват от Близкия Изток и Северна Африка, все още предстои да бъде решена.
Ефектът от разпростиращите се граждански войни и военни диктатури, които се случват в съседство с Европа, продължава да заплашва континента, а като че ли САЩ са уморени от ролята си на универсален гарант за глобална сигурност и ред. Тези и други фактори накараха много европейци да смятат, че мирните години вече са свършили.
Човек би си помислил, че тази планина от проблеми ще накара европейците да укрепят ЕС, за да поемат контрола над ситуацията и да смекчат нарастващите рискове. Вместо това, много европейци започнаха да следват популистките флагове, които ги връщат назад към национализма и изолационизъм на деветнадесети и началото на двадесети век.
Това не предвещава нищо добро за Европа. В двадесет и първи век, това да обърнеш гръб на сътрудничеството и интеграцията се равнява на това да заровиш главата си в пясъка и да се надяваш опасностите да отминат. А междувременно, възраждането на ксенофобията и расизма правят на пух и прах социалната структура, чрез която Европа трябва да се справи със заплахите за мира и реда.
Как стигнахме до тук? Поглеждайки 26 години назад, ние трябва да признаем, че разпадането на Съветския съюз – който доведе и до края на Студената война - не е краят на историята, а по-скоро началото на развръзката на финала на Западния либерален ред. Губейки своя екзистенциален враг, Западът изгубил дирята на това, срещу кого да декларира своето собствено морално превъзходство.
Годините 1989-1991 бяха началото на историческия преход от двуполюсния свят от епохата след Втората световна война към днешния глобализиран свят – познато място, което обаче все още не разбираме напълно.
Едно нещо е ясно: Политическата и икономическата сила се изместват от Атлантика към Тихия океан и далеч от Европа. Това оставя много открити въпроси: Коя сила (или сили) ще оформи този бъдещ световен ред? Ще бъде ли мирен прехода и ще успее ли Запада да остане непокътнат? Какви нови институции за глобално управление ще се появят? А какво ще стане със стара Европа - и трансатлантизма - в "Тихоокеанската ера?"
Това може би е последният шанс на Европа да завърши проекта на обединението. Историческият прозорец от възможности, който бе отворен по време на Западния либерален интернационализъм, бързо се затваря. Ако Европа не се възползва от своя шанс, няма да преувеличим ако кажем, че я очаква катастрофа.
Днес, европейските политици представят на избирателите възможност да изберат между скромен прагматизъм и бурен национализъм. Но това, от което се нуждае Европа в момента е трети начин: политически лидери, които могат да мислят творчески и да действат смело и в дългосрочен план. В противен случай, Европа я очаква грубо и стряскащо пробуждане.
Превод: Милена Трачева
Copyright Project Syndicate
Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.