23 април и 7 май 2017 г. звучат като твърде далечни дати в международния политически календар, в който напоследък дори краткосрочните прогнози изглеждат невъзможни. Но те отдавна фигурират в графата „много важни” за Стария континент.
В края на април французите ще се явят пред урните (със сигурност и на балотаж след 14 дни), за да изберат нов президент. Той ще има сложната задача да изведе Републиката от смутните времена на криза, несигурност и ислямистки терор.
Ситуацията във Франция днес е изключителна.
Пет месеца преди вота детайлите в картината постепенно се изясняват. Традицията и доброто френско възпитание повеляват началото да е запазено за настоящия стопанин на Елисейския дворец. Повече от силно се съмнявам, че много французи са готови да заложат и евро, че 62-годишният Оланд ще бъде преизбран. Това обаче съвсем не означава, че социалистът няма да се нареди на стартовата линия. Действащият президент с нищо не е показал, че смята да сдаде поста без бой.
Подобни кризисни времена обикновено дават шанс за изява на нови лица в политиката. Те трябва да заменят провалилите се управляващи. Само че тези избори са необикновени. За основен съперник на настоящата власт и лично на Оланд дълго време се смяташе не наперен младок, а... неговият предшественик Никола Саркози. Дългата поредица от ужасяващи нападения във Франция окончателно убедиха „старото куче” да опита да си върне президентството.
Саркози беше най-непопулярният лидер в историята на съвременен Париж, преди Оланд да го победи през 2012 г. и да го замени в тази класация. Успешен вътрешен министър и дързък президент, известен с твърдата си ръка. Тези особености на Саркози предвещаваха добри шансове за успех в кампания, в чийто център безспорно е националната сигурност. Истината е, че французите търсят днес не толкова държавен глава, а върховен главнокомандващ.
Саркози обаче изгуби вътрешната битка в собствената си партия „Републиканците” и спокойно може да каже „оревоар” на политиката. Изненадите обаче бяха повече от една. Саркози чувстваше заплаха най-вече от бившия премиер и настоящ кмет на Бордо – Ален Жупе. Само че предварителните избори на десницата завършиха с друг победител, още един бивш министър-председател – Франсоа Фийон.
Фийон е почитател на покойния британски премиер Маргарет Тачър, която изобщо не е популярна личност във Франция. Той устоя на масови улични протести през 2003 г., когато се обяви за реформи за увеличаване на пенсионната възраст. Фийон имаше едва 8% подкрепа през август, повиши ги на 30 два дни преди вота, за да завърши с 44 на сто на гласуването преди седмица. Следващият тест за настроението на френските избиратели е в неделя, 27 ноември. Фийон ще се бори за консервативната номинация с Жупе, който зае второ място на първия тур. Не е тайна, че бъдещият кандидат на десницата е почти сигурният нов стопанин на Белия дом. Опитът на Фийон от последните две седмици му дава сериозен материал за размисъл, наред с Брекзит и с триумфа на Доналд Тръмп зад Океана, но всичко е възможно.
Плебисцитът в два тура е първият път, когато партията „Републиканците” и нейните съюзници избират кандидат (за президент) чрез първични избори. Тази система е нова за Франция и досега е използвана само веднъж – от социалистите през 2011 г. Всеки, който е в избирателните списъци, може да гласува на първичния вот. Който и да спечели вътрешнопартийно, следващите битки за него може да се окажат лесни.
Фийон използва течението по подобие на Тръмп.
Тук на сцената, типично по френски, излиза жена. Трудно е да се определят шансовете за краен успех на лидера на крайнодесния „Национален фронт” Марин льо Пен. Догодина определено ще има вот с пряка елиминация. Французите винаги са се славили с непостоянност в чувствата, а сега и времената са критични. Може би единственото сигурно в подобна надпревара е, че Льо Пен, чиято формация има голяма преднина в партиен план, ще стигне до балотаж. Въпросът е за сметка на кой от двамата й опоненти, но подозренията падат върху Оланд, ако се кандидатира.
Шансовете на Льо Пен да победи на балотаж логично звучат като нищожни. Винаги обаче има едно голямо „но”. В случая това е силната антипатия към политическото статукво. Точно тя не позволява да се изключи напълно краен триумф за Льо Пен, въпреки че и тя не се радва на народната любов.
Голямата игра, наречена президентски избори, си има своите специфични правила. Едно от тях позволява обединение на силите срещу даден кандидат на втория тур. Подобна схема видяхме в Австрия на 22 май. Само че „топлата вода” е измислена много по-рано и не в родината на Моцарт. През 2002 г. левите избиратели във Франция „запушиха носове”, изпълниха директивата и пуснаха глас за... дясноцентристкия кандидат Жак Ширак. Случи се на втория тур, а потърпевш се оказа... Жан-Мари льо Пен, бащата на Марин.
През 2017 г. ситуацията е малко по-различна. Нова серия от поредицата „нарушаване на партийната линия” – в полза на Фийон/Жупе или Оланд – сега ще бъде в пъти по-ограничена. Настоящият лидер на Фронта може и да носи фамилията Льо Пен, но малкото му име вече не е Жан-Мари. В годините, откакто пое поста от баща си, Марин успя да смекчи облика на националистите. Въпреки усилията й по всичко изглежда, че ако изборите бяха днес, тя нямаше да има шанс за победа. Никой не знае какво може да се промени в контекста на нови терористични нападения, които за съжаление не могат да бъдат изключени.
Независимо от името на крайния победител изборът между трима крайно непопулярни кандидати не звучи добре. Свидетели сме на вот, в който гласоподавателите са крайно разочаровани от управляващите, но в листите няма привлекателни алтернативи. Франция е ключова за Европа и сигналите от Париж може да са началото на непредвидими процеси в един разкъсван от проблеми ЕС. Ако това стане, Фрекзитът ще пробва да получи шанс, за да се появи на хоризонта.