Анализ на Карл Билд за Project Syndicate
Карл Билд е бивш външен министър на Швеция за периода 2006 г. -2014 г. и бивш премиер за периода 1991-1994, когато той договаря и присъединяването на Швеция към ЕС. Той е известният международен дипломат, работил е като специален представител на ЕС в бивша Югославия и Върховен представител в Босна и Херцеговина през 1995-1997 и специален пратеник на Генералния секретар на ООН на Балканите през 1999-2001. Към настоящия момент, той е председател на Световната комисия за управление на интернет и член на глобалния съвет по Дневния ред на Европа от Световния икономически форум.
Русия отново е в центъра на политически дебати в много от западните столици. И за трети пореден път, новият президент на САЩ ще започне мандата си с ясните амбиции за подобряване на двустранните отношения. За да може да разберем защо постигането на тази цел винаги се оказва толкова трудно, се налага да хвърлим един по-дълъг исторически преглед на руската държава.
Намираме се на четвърт век, откакто Съветският съюз се разпадна; 2017 ще отбележи стогодишнината на руската революция, която свали вековната царска империя. Както се случва, има сериозни прилики между периодите, които последваха след всяко едно от тези тъй ключови събития.
Историята на Русия винаги се е характеризирала с непрекъснатата експанзия върху евразийския континент. Царете "на изток" нахлуват към Сибир подобно на тласъкът на Америка към Запада през деветнадесети век. Още повече разширяването на Русия по посока Централна Азия съвпадна колонизацията на Африка от страна на европейските сили.
Но с разширяването си на запад и на юг, Руската империя, винаги среща опозиция, и е имало нужда да се използва сила, за да се запазят новопридобитите територии в рамките на своя домейн. След революцията от 1917 г., много от тези области - от Ташкент до Тбилиси и от Киев до Хелзинки - потърсиха своята независимост.
В началото, Владимир Ленин, изглеждал по-податлив на тези изисквания; но в крайна сметка той разгърнал новата Червена армия, която да наложи съветската власт из цялата бивша руска империя. Той постига успехи в Украйна, Южен Кавказ и Централна Азия. Проваля се обаче във Финландия и балтийските държави и претърпява съществено поражение извън Варшава през 1920 г. Това позволи на редица независими държави да излязат от западната граница на бившия руски империя.
Но тогава Сталин дойде на власт. С използването на терор и принудителната индустриализация с цел да направи Русия велика отново, той се стреми да утвърди имперски контрол върху бившите си територии. Така Сталин успява да намери възможност да влезе в тайни преговори с Адолф Хитлер, искайки връщането на онова, което е било загубено след 1917 г., включително балтийските държави, Финландия и дори част от Полша.
И той в крайна сметка получава своето. След рухването на Третия райх, не на последно място благодарение на жертвите на Червената армия, Сталин е получил картбланш да удължи съветската власт дълбоко в сърцето на Европа. Само Финландия запазва своята независимост - като по чудо, и със силата на оръжието. Балтийските страни са брутално вкарани обратно в Съветския път, Полша и много пък са били редуцирани до сателитни държави.
През 1976 г., държавният секретар на САЩ Хенри Кисинджър скандално заяви, че Русия не е успяла да установи "органични" отношения с тези страни. Много вярно, тъй като след разпадането на Съветския съюз, сателитните държави побързаха да потвърдят неговата кончина, затвърждавайки своя суверенитет. За кратко време, почти всяка не-руска република, която бе част от бившия СССР поиска да подсигури своята независимост. С Украйна и страните от Южен Кавказ оформили свои държави, Русия контролираше дори по-малко територия, отколкото в сравнение с периода след революцията от 1917 г.
Владимир Путин, по подобие на Ленин преди век, е решен да промени това статукво. Откакто дойде на власт, последвайки бурните опити за либерална и демократична реформа през 1990 г., става все по-ясно, че Путин се стреми да направи Русия велика отново, както икономически, така и геополитически. Въпреки някои очевидни разлики сравнявайки основаването на Съветския съюз и настоящата ситуация, историческият паралел е твърде очевиден, за да бъде игнориран.
При управлението на Путин, Русия нахлу и окупира част от Грузия, анексира Крим от Украйна, продължават и опитите - засега безуспешни - да се създаде Новорусия на мястото на цяла Южна Украйна.
Стъпка по стъпка, когато възможност се открие, Кремъл е готов да използва всички средства, с които разполага, за да си възвърне това, което счита за свое собствено. Путин може и да няма твърд или цялостно обмислен план за възстановяването на империята, но той несъмнено има трайната склонност да напредва по имперски, там където рискът е поносим, както стана в Грузия през 2008 г. и в Украйна през 2014 година.
Разпадането на Съветския съюз през 1991 г. и Руската революция през 1917 г. прекрояват регионалната и световната политика. Непосредствено след всяко събитие, Русия демонстрира своята историческа невъзможност за изграждане на хармонични отношения със страните от периферията; и в междинните периоди, тя е действала винаги в интерес на своите имперски амбиции за сметка на тези страни.
Но Русия ще се усмири, само ако Западът твърдо подкрепя независимостта на тези страни за по-продължителен период от време. В крайна сметка, Русия ще осъзнае, че може да счита само в свой собствен интерес в дългосрочен план, прекъсването на този историческия модел, концентрирането върху вътрешното си развитие, както и изграждане на мирни и почтителни отношения със съседите си.
Ние със сигурност не сме достигнали до това все още, но няма причина да хвърлим кърпата и да се предадем - или пък да изхвърлим уроците на историята. Имаме нужда от една стабилна, просперираща и мирна Русия. И това може да бъде постигнато единствено чрез целеустремената подкрепа в полза на независимостта и суверенитета на всички нейни съседи.
Превод: Теодор Николов
Copyright Project Syndicate
Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.