Русия започва да разбира, че в дългосрочен план Асад ще се превръща в бреме за нея. Сирийският диктатор е силен единствено благодарение на подкрепата, която получава от Русия, Иран и Хизбула. Ще го пожертва ли Кремъл?
Това се пита Дойче веле, цитирайки анализа на Райнер Херман за в. „Франкфуртер алгемайне цайтунг”.
Западът се опитва за пореден път да спечели Русия за съвместното решаване на конфликта в Сирия. През последните години няколко подобни инициативи вече се провалиха. Но сегашното предложение на външните министри от Г7 може да раздвижи блокираната ситуация. Защото в Кремъл постепенно узрява възгледът, че една Сирия под ръководството на Асад, който не се колебае да използва химически оръжия, в дългосрочен план ще се окаже по-скоро бреме, отколкото стратегическа победа.
Докато Иран държи на Асад, за да стабилизира своята „шиитска дъга” от Техеран през Дамаск до Бейрут, за Русия ангажиментът в Сирия е смислен единствено, ако тази страна може да се използва като предмостие към други арабски страни, като Саудитска Арабия, например. За тази цел обаче Кремъл ще трябва да пожертва Асад. На пръв поглед не изглежда трудно в Сирия да се вбие клин между Русия и Иран.
Примирието - мисия невъзможна?
И занапред обаче въпросът какъв политически преход може да се извърши в Сирия и как ще изглежда страната след Асад си остава нерешим като квадратурата на кръга. Изобщо не е ясно дали след шест години войни и разрушения, след насилствената размяна на население и употребата на химическо оръжие, страната изобщо може да възстанови целостта си. За да се водят преговори за някакъв преход, най-напред трябва да има примирие. Но последните срещи в Астана и Женева показаха, че такова примирие не е дори светлинка в тунела. И даже ако Кремъл превключи в Сирия от война на дипломация, Иран ще продължи да снабдява режима с оръжие и наемници.
Външните сили, които водят задочна война в Сирия,
продължават да подклаждат насилията, вместо да търсят политическо решение. А докато това положение не се промени, не е възможен никакъв напредък. Асад е силен единствено благодарение на подкрепата, която получава от Русия, Иран и Хизбула. За разлика от Запада, тези три сили преследват в Близкия изток дългосрочни политически цели, които налагат с военни средства. Америка и Европа не практикуват подобна близкоизточна политика. Сирийската политика на президента Тръмп е дори просто и единствено реакция на американската вътрешна политика.
Независимо от всичко това, през последните дни нещо се промени. Американското нападение беше демонстрация на решителност. Сега е ред на Русия да се задвижи.