По дефиниция и преди и сега той си се води ден на труда и международната работническа солидарност. Вярно, нашите социалисти включиха в празненствата и левия печат, за да си спомним, че има и такъв. С това, че всеки ден от календара е обявен за празник или ден на нещо, някак свикнахме. Има ден на усмивката, на въздишката, на борбата с хъркането, на думата "благодаря". Защо да се мръщим, че още има и на труда.
Имаше времена, когато трудещите се бяха на един хал и манифестираха край трибуната с партийното и държавно ръководство. Днес, когато ножицата между бедни и богати е толкова разтворена, нито на нископлатените им е до празник, нито пък ще видим другите с байрачета по градските площади. Не е ли логично на този ден да празнуват най-доволните и най-добре платените, а не тези, които едва си покриват сметките? Но няма да видим дефилето на производителите на зелена енергия, на усвояващите еврофондове или строителите на магистрали и стадиони в безлюдни села. Ако пък си синдикален лидер в страна с минимална заплата 230 евро, какво точно празнуваш на 1 май?!
В много страни по света, за разлика от България, празникът има друг основен акцент, а не усмихнато шествие последвано от юнашка трапеза. На много места 1 май се използва за поставяне на искания от различни браншове или за откровени протести, стигащи до безредици и кървави сблъсъци между демонстранти и органи на реда.
Опазил ни Господ от последното, но идиличните отношения между власт, работодатели и синдикати, на които сме свидетели през последните години, би трябвало да са израз на постигнато благоденствие. А това никак не кореспондира със суровата действителност.
Беше време, когато Константин Тренчев нахлузваше камуфлажа и падаха правителства. Някои го смятаха за герой. Днес синдикалните лидери са герои в сутрешните блокове на телевизиите. Гледат благо и хрисимо, и от време на време се заканват безадресно. Тенденцията на обезличаване на синдикатите започна с края на голямата приватизационна вълна от края на 90-те. Преди това бе някак по-лесно да скачаш на номенклатурчиците и класическите соцдиректори на предприятия, на крилете на "Времето е наше". Онези и без друго гледаха уплашено и знаеха, че нямат полезен ход, освен да се приспособят светкавично. След като собствеността премина от държавни в частни ръце, тази вълна неусетно се укроти.
Днес синдикатите са част от светата троица на статуквото, заедно с властта и работодателските организации. А при гладуващите миньори в забоя слезе...Мая Манолова.