Започвайки да пиша, аз не знам каква ще е реакцията на читателите към това, което ще напиша; но съм почти сигурен, че тя ще е грубо отрицателна. Това, донякъде, ще ме зарадва - защото ще ме освободи от задължението да приемам сънародниците си "на сериозно". Така. Григор Димитров, известен български тенисист с европейски и световни постижения получи за играта си в Лондон 2 млн. и половина долара.
Игра на тенис. Горе долу в същите времена - да речем година по-рано - писателят Калин Терзийски, колкото и да ни е неприятно - също получавал европейско и световно признание, докато пишеше за лондонско издание, а именно - за вестника на българите живеещи във Великобритания - получаваше за всеки свой разказ по 25 паунда. Но в един хубав ден главният редактор му съобщи, че повече от 10 паунда на разказ не може да му дава.
Писателят Калин Терзийски се запита: Българите по улици кръстени на тенисисти ли крачат всеки ден...или по улици кръстени на писатели? И дали биха приели да речем По жицата или Андрешко да бъдат оценени по 10 паунда парчето? После Калин Терзийски си даде сметка, че явно писателите трябва да умрат, за да зацъкат с език българите. И после от кумова срама да им отдадат някаква гузна почит. А докато умрат писателите, тенисистите ще бъдат национални герои. Тенисът, все пак, трябва да помним, е дух, знание и величествена мъдрост. Все пак.
Защо всеки казва: Ти знаеш ли какъв страшен труд и талант трябват за тениса? Обаче никой не се замисля какъв труд трябва за истинската литература. Знам отговора. Защото дори и най-жалките хейтъри, тия, които просто си пишат някакви мръсотийки във фейсук смятат, че и тяхното писане е нещо като писането на писателя. Нали - просто си пише човекът? Тогава и аз мога да си мисля, че ако си подхвърлям тенис топка - също съм голям тенисист. Но аз не си мисля такива неща.
(часове по-късно:)
Ето, аз вече съм доволен! От реакциите. Предвидих ги. В предишния ми пост давам просто две цифри - за един тенис мач - два милиона и половина, за разказ - двайсет и пет паунда. И никой не се възмути от разликата. Никой не се възмути от безобразието, наречено 25 паунда за Разказ! Никой не попита: Кой е тоя изрод, който дава на писателите толкова? Но твърде много скочиха - като ужилени - да кажат:
Не гледай ти в чуждото канче! Опитах се да им отговоря, че това: Не гледай в чуждото канче - е една подла повеля, която богатите са вменили на бедните, за да не им гледат в канчето и да не вземат да поискат справедливост. Но така де - никаква реакция спрямо унижението за българската литература. Ами стани и ти трети в света!- така казаха мнозина. Но как се става трети в света по литература?
Литературата състезание ли е, че да станеш трети? И как се става трети в света по литература, когато целият ти народ е готов да те оплюе, да повърне върху тебе злобата си? Става въпрос - целият нечетящ народ?! Когато един народ псува писателите си и реве срещу тях, дори и тогава, когато те изразят огорчението си - няма как да има големи писатели! Големите писатели са тия, които създава Волята на Големия народ! Народът, който чете, разбира, цени и почита! Тук такова нещо няма! И ако нямаме големи писатели, това ще е само защото сме толкова малки, че не само че не сме ги оценили, но и искаме да ги унищожим с дребната си злоба, да ги загробим...