На премиера Бойко Борисов не му върви с коалиционни партньори. Нито преди с Реформаторския блок, нито сега с Обединените патриоти, пише Красина Кръстева в "Епицентър".
Все по-изморен от тях изглежда.
Ето и вчера, след като вицепремиерът Валери Симеонов за пореден път взриви ефира с критика срещу Борисов (лично!), министър-председателят (по това време в Брюксел) кротко коментира: не мога да следя всичките му медийни изяви.
Какво се случи?
На 15 декември в интервю за телевизия ВIТ Симеонов засегна отложената точка от дневния ред на Министерския съвет, свързана с втория лифт на Банско и каза, че в случая премиерът Бойко Борисов „го е изработил“, че лично той „саботира и компрометира“ неговото предложение за промяна на концесията в Банско, че „не вижда съдействие на Борисов по отношение реализацията на втори лифт“. Затова той, Симеонов, „не иска да го вижда (Борисов) след това изработване“. Вицепремиерът дори си задавал въпроса: „Какво правиш, г-н Симеонов (в това правителство), като от всякъде ти връзват ръцете?! Всичко е възможно да стане – да не мислите (към водещата), че аз съм от тези дето слушкат и папкат, и искат да си начешат егото (с участието в кабинета)?!“
Сега е редно политическите коментатори с тревожен блясък в очите да започнат да преследват отговорните фактори в държавата с въпроси има ли напрежение в кабинета, колко е стабилна коалицията, какво ще стане, ако изпълнителната власт се срути в началото на председателството ни и т.н.
Но и те се измориха да задават едни и същи въпроси. Защото ситуацията се повтаря и всеки път е все по-малко интересна и буди все по-малко истинска тревога за политическата стабилност.
На Борисов може и да не му върви с коалиционните партньори, но кабинетът си върви. И причината е, че смутителят на спокойствието е все един и същ – Валери Симеонов. Че действията му изглеждат импулсивни и несъгласувани с никого, дори с партньорите му в "Обединени патриоти" – лидерите на ВМРО и „Атака“ Красимир Каракачанов и Волен Сидеров.
Не случайно и средностатистическият гражданин е забелязал това и според последното огласено социологическо проучване – на Центъра за анализи и маркетинг, с отговорите си на въпроса кой от министрите прави най-много гафове е поставил Валери Симеонов на първо място. Почти всеки пети мисли така или 19,1% от запитаните са написали неговото име, отговаряйки на зададения в свободна форма въпрос на анкетата.
Коалиционните партньори на Симеонов в "Обединени патриоти" – Волен Сидеров и Красимир Каракачанов от своя страна гледат много-много да не коментират изявите му, да ги премълчават, а когато няма как, да ги омаловажават с обяснения за своеобразния му стил на изразяване и чувство за хумор. След което - бързо да сменят темата.
Стилът на вицепремиера Симеонов безспорно е уникален. Колко други случаи в най-новата българска история има, когато заместник на министър-председателя, лидер на партия от коалиционния формат, заяви, че ръководителят на изпълнителната власт се държи като „самовластен, като властелин, като едноличен лидер“ и този съюз да оцелее?! А точно така се произнесе Валери Симеонов по адрес на Бойко Борисов на 20 ноември. Тогава поводът бе оставката на председателят на Народното събрание Димитър Главчев.
Тогава Симеонов изригна: „Изключително некоректно е аз да научавам от медиите за поредното освобождаване на човек, и то на председател на Народното събрание." След изразяването на възмущение, последва закана: "Ако Борисов иска кабинет на малцинството - няма проблем.“ И вчера последователността бе такава - първо "изработването", после - "не съм от тези, дето слушкат и папкат".
Също толкова лют бе вицепремиерът Симеонов два месеца по-рано – на 20 септември. „Напоследък нямаме диалог с Бойко Борисов и коалиционните партньори. От два месеца не сме правили коалиционен съвет”, изрече Симеонов в предаването „Лице в лице” по БТВ. И заяви, че един от основните проблеми са безпринципните партийни назначения.
Всичките тези изригвания обаче са като лятна буря – гърми-гърми, а след пет минути грее слънце. Не водят до промяна на политическия пейзаж. Колкото по-люто се заканва Симеонов на Борисов, толкова по-голяма е вероятността за бързо сдобряване. Нищо чудно още утре вицепремиерът да заяви в някоя медия, че журналистите си измислят и преувеличават. Неговият разговор с журналистите хич не върви гладко, особено след като реши да съди четири национални медии, но това е отделна тема.
Да се върнем на големия въпрос за коалиционните взаимодействия.
След 1989 г. почти всички правителства, управлявали България, са били коалиционни. Коалиционните партньори рядко са еднакви, единият е младши. А за по-малките партньори е характерно умението майсторски да извиват ръце и така да постигнат численост на министрите си в кабинета, несъразмерна на електоралната им тежест. Не само у нас е така. Но зад всичко по правило стои несъгласието с конкретна политика, което може да бъде изразено и по по-остър начин. Колкото и да гневни обаче, политиците гледат да мерят приказките си. Както казва народът – имат цедка на езика.
Представяте ли си какво би станало, ако Ахмед Доган беше казал за Симеон Сакскобургготски, че се държи като „властелин“? Тошо Пейков или Веселка Драганова (мандатоносителите в кабинета на Царя) пък да бяха изрекли, че премиерът ги е „изработил“? А самият Симеон да бе казал нещо подобно за Станишев? На „Дондуков“ 1 и в парламента сигурно щеше да има земетресение от 8-ма степен.
Борисов е премиер за трети път, но само първото му правителство бе самостоятелно – на ГЕРБ, макар и на малцинството. Вторият кабинет „Борисов“ бе с подкрепата на Реформаторския блок. И двете правителства не изкараха пълния си мандат, но не защото бяха взривени отвътре или бламирани в парламента. Отидоха си предсрочно, защото Борисов така реши. Първият път – заради протестите на улицата. Втория – заради загубата на президентските избори. И в двата случая Министерският съвет разполагаше с подкрепа в Народното събрание, която позволи на Бойко Борисов да направи това, което е решил. В случая – да подаде оставка и да предизвика предсрочни избори.
Всеки партиен лидер, станал министър-председател, би предпочел да управлява самостоятелно. Така нещата са „по-чисти“, както твърдеше и самият Борисов през 2009 г., громейки тройната коалиция.
В 41-ото Народно събрание ГЕРБ докосна абсолютната победа, както се изразяват спортните коментатори, със своите 117 мандата. Това му позволи да управлява самостоятелно. Но на изборите през 2014 г. ГЕРБ взе само 84 мандата, сега има малко повече – 95, но недостатъчно за убедително самостоятелно управление. Волята на избирателя направи коалициите задължителни. Сигурно и занапред ще е така.
Може да се спори кога на Борисов му е било по-лесно. С реформаторите или с патриотите? С устатия Радан Кънев или с устатия Валери Симеонов?
Но докато Кънев водеше спора с Борисов от принципна основа, кои са принципите, на които стъпва Симеонов, за да атакува Борисов?
ДСБ свали политическото си доверие от кабинета „Борисов 2“ след няколкочасово заседание на националното си ръководство. Причината бе отказът, според тъмносините, от реформи в правосъдната система. Партията и до ден днешен защитава тази позиция и настоява за радикални промени в съдебната система. Нещо повече – превърна темата в маркер, с който оценява отделните политически субекти.
Нищо подобно не виждаме при Валери Симеонов. И да е имало заседание на националното ръководство на НФСБ, на което е прозвучала критика към кабинета, а лидерът на партията е получил мандат да постави остро пред Бойко Борисов въпроса Х и въпроса Y, публиката не е разбрала. Последният форум на НФСБ, за който се чу, бе конгресът на партията на 28 октомври. На него Симеонов бе преизбран за председател единодушно, без „против“ и „въздържали се“. Това дава ли му право да атакува премиера както намери за добре, без да иска мандат за това от оперативното й ръководство?
Темата засяга членовете на НФСБ.
Всички граждани обаче, независимо дали въобще членуват в някоя партия, трябва да знаят от какви идейни позиции се атакува властта. Защото атаката към премиера е директна заплаха за изпълнителната власт. По българската конституция отиде ли си премиерът, си заминава и правителството. Един коалиционен партньор, колкото и да е малък, разполага с много по-голяма възможност да свали правителството от опозицията, колкото и да е голяма. Народното събрание е работодателят на Министерския съвет и ако един кабинет загуби подкрепа в парламента, пада. Без НФСБ няма правителство.
Валери Симеонов обаче явно не мисли да бута правителството, иначе би погледнал със симпатия към искането на недоверие и би обмислял как да го подкрепи, например. Такива са политическите правила. Неговият коментар за лидера на БСП Корнелия Нинова в контекста на бъдещия вот, направен в същото интервю за ВИТ, обаче бе „кой я слуша тая въобще“. Симеонов категорично изрази отношението си към основния инструмент на опозицията с думите „вот на недоверие, ау, какъв ужас“ и „объркАла се е!“ Последното, конкретно за Нинова, която не била внесла нито един сигнал за корупция в прокуратурата, докато той самият бил „изплющял“ там един куп.
С голяма част от медийните си изяви вицепремиерът поставя непосилни задачи на политолозите. Не е лесно зад такива думи да се съзре политическата линия. Но пък ясно се чува езикът. Който трудно би могъл да бъде наречен политически, епитети като „махленски“ и „кръчмарски“ по му прилягат.
Не за пръв път български политици използват подобна лексика. И Радан Къдев се прочу с оня „Бай“ по адрес на Борисов. Но той използваше уличен език не защото му е присъщ, а за да покаже, че в политическите отношения (в случая с ГЕРБ и в Бойко Борисов) е достигната опасна граница.
Случаят със Симеонов очевидно е друг. И с езика му, и с политическите му протести.
Щом зад тях не стоят идеи (дух), какво стои – материя?
Какво означават непрекъснатите му хвалби – идвам от реалния бизнес и искам да свърша нещо реално в контекста на липсващи идеи? Не искам да напиша това, за което се сещам, че господинът обича да съди медии.
Ако безкористно искаш да работиш за развитието на туризма, но си политик, не може да не изслушаш и двете страни в спора за втория лифт на Банско. Слагането на етикети, неглижирането на едната гледна точка не е по правилата на политиката. Дори преди 10 ноември се искаше мнението на „трудовите колективи“.
Предстои председателство. Да му мислят преводачите. Те са свикнали с равния европейски тон, в който изразите са едни и същи и приводът върви гладко. Сега ще се поизпотят, докато преведат „изработването“ и „изплющяването“. Няма начин Симеонов да не се изкуши „да изплющи“ Борисов пред концентрирания взор на целия Европейски съюз, та премиерът да си знае и да не го „работи“.
Сложна тема за размисъл. На Борисов. За избора на коалиционни партньори.
Автор: Красина Кръстева