Под предлог, че изобличават женомразкото господство в шоубизнеса, дълго време заглушавано от моралната американска левица, се разрази мъжемразство без задръжки, пише Иван Риуфол в коментар за "Фигаро".
Още през юни 2016 г. философът Пиер-Андре Тагиеф (Revue des deux mondes) отбеляза мащаба на движението, което избухва днес:
“Аятолските на мъжемразкия антисексизъм
(…) могат да мислят освобождението на жените само като криминализиране на мъжа”, пише той. Това, което се разразява днес в Туитър, предавано от медиите, е грамада от изобличения, но също от омраза, отмъщение, уреждане на сметки, интимен ексхибиционизъм. В тази диалектика на борбата на половете, трябва да изчезне всичко, което е останало от патриархата.
Прогресивната мисъл, винаги готова на най-лошото, за да подкрепи предполагаемо еманципаторските борби, изпада в захлас пред изхвърлянето на всички в канала. Тя наводнява социалните мрежи, благодарение на анонимни доносници: този път те вярват, че следват посоката на историята. “Освободената мисъл”, гласеше заглавие на първа страница в “Монд”, без да се спира на линчуването, на което са подложени съсипани личности. През 1975 г. същият вестник приветства “Освободения Пном Пен”, аплодирайки Червените кхмери. В същите пропорции, разбира се, едно и също възхищение към изкореняващите идеологии: в новата единствена мисъл, която връхлита,
белият мъж е хищник, който трябва да бъде елиминиран.
Жюлиет Бинош, която казва, че никога на нищо не е била подложена от Уайнстийн, обяснява обаче: “Мъжкият пол трябва да излезе от животинската си страна, за да тръгне към своята човечност (…) Пътят е женският пол, това е сила, която трябва да се спусне в него. Той трябва да се остави да бъде спечелен като звяр, след като е тичал твърде много”. Мъжете? Всички те са подчовеци.
Феминисткият терор, подкрепян от пресата, винаги готова да преследва звяра, е още по-смущаващ, тъй като пощадява сексизма, внесен в Европа от мюсюлманската култура. Освен Тарик Рамадан, ислямисткият идеолог, обвинен в изнасилване от бивша салафитка, станала феминистка, само
западният човек неизбежно е виновен,
по силата на безмилостен есенциализъм. Отмъстително родство свързва социоложката Ирен Тери, която с радост наблюдава как “срамът лека полека сменя лагера”, до Делфин Ернот, шефката на “Франс Телевизион”. Когато заяви през 2015 г.: “Имаме телевизия за белите мъже над 50 г. и това трябва да се промени”, тя наистина изразяваше расова омраза, която процъфтява оттогава по всички азимути. Само имигрантските малцинства и особено онези, дошли от Африка и Магреба, са защитени от гнева на новия морален ред. Освободеното слово, тази дреболия, не е за подчинените жени в градовете.
В Новогодишната нощ на 2016 г.
1200 сексуални нападения, извършени в Германия (особено в Хамбург и Кьолн) от 2000 млади магребинци, бяха извинени от много неофеминистки, в името на един безсмислен антирасизъм. Заради това, че е разпознал в тези действия “болното отношение към жената” в арабско-мюсюлманския свят, алжирският писател Камел Дауд беше обвинен в ислямофобия от колектив от френски социолози и историци.
Днешният проект на правителството, който цели да накаже уличния тормоз над жени в имигрантските квартали, е критикуван от същите тези активистки. Те смятат, че той ще накаже “мъжете от народните и расизирани класи” (разбирай: не-бели). Невъзможно е да се възприемат сериозно тези фурии на кастрацията. Те виждат в най-малката закачка претекст да се превърнат в постоянни жертви. Не, съжалявам: мъжете не са това, което казват тези харпии, лишавайки ги от човечност.
Почит към 1968 г.?
Трябва ли да напомняме на жените, воюващи с мъжете, че мнозинството от тях не се свине, освен ако те не са свине майки? Много от тях, които твърдят, че се унизени и тормозени, правят така: използват Туитър като трибунал, без съдии, нито адвокати. В буквалния си лов на мъже, “прогресивната” мисъл не се спира на собствените си позорни постъпки. Тя се възхищаваше на вулгарността на секс играчката, издигната на площад “Вандом”, или на “вагината на кралицата” във Версай. Тези дни Domestikator царства пред Бобур в Париж: “творбата” подсказва зоофилски акт, който не възмущава Дружеството за защита на животните. Поддръжниците на добрите нрави предпочитат да се ожесточават срещу режисьора Роман Полански, виновен за сексуални отношения с непълнолетна през 70-те години. Но апологията на педофилията беше защитавана по онова време от идеологията на 1968-а. “Монд”, “Нувел обсерватьор”, “Либерасион” - тези трагични покровители днес - подслоняваха вносителите на петиции за сексуалното освобождение на децата.
Еманюел Макрон смята да чества впрочем догодина 50-ата годишнина от “революцията” от 1968-а, която проповядваше “безпрепятствено наслаждение” и приканваше да се оставим на импулсите си. Даниел Кон-Бендит, който хвалеше “фантастичната сексуалност на едно хлапе”, би трябвало да бъде извикан от държавния глава да работи по това възпоменание на освобождаването на нравите. Но онези от 1968-а имат своя дял в
незачитането на жената, превърнала се в тяло за консумация.
Ако движението донесе весела дързост, този бунт на разглезените деца на бейби бума достигна най-вече върхове в манихейството, култа към младежта, релативизма, характеристики, които откриваме в макронизма, който е всичко друго, но не и разрив. Ключовият лозунг “CRS=SS” вече се свежда до “Издай твоята свиня”. Това сектантство е защитено от властта.
Непристойност, не насилие
Нека нещата да са ясни: уважението към жената, инфантилизирана и тормозена в кораничната култура, структурира европейската цивилизация. Френската култура приема непристойността, но със сигурност не и насилието, физическо и морално. В тези случаи единствено законът и правото имат правомощията да наказват изнасилвачите и нападателите.
*Преводът е на Галя Дачкова за "Гласове"
*Заглавието е на редакцията