Студентските години са светло време за мен. Младост! Море от верни приятели и океан от красиви приятелки!
Това коментира в профила си във Фейсбук Николай Слатински.
Общежитието на Харковския държавен университет (1975-1979) кипеше от позитивни емоции.
Само две нещица помрачаваха настроението ми.
- Тоалетните (общи на етажа!) - истински ужас!
- Мишките - разхождащи се нощем по пода.
Ние, българите, не можахме да накараме всички останали да се самоорганизираме и да престанем да (си) правим мръсно в тоалетните. Тази битка бе загубена.
Но с мишките (поне в нашата стая) се справихме. Залепихме от външната страна на вратата си Вестник-Плакат, със серия от спиращи вниманието заглавия (например - нов световен рекорд, нашата стая хвана 31-та мишка!) и снимки на ловци, като вместо главите, бяхме "монтирали" дори без фотошоп, нашите глави.
Студентите се тълпяха пред вратата ни. Взеха се мерки, броят на мишките бе снижен под санитарния минимум. Но накрая ни принудиха да махнем Вестника-Плакат, защото най-строго ни заявиха, че ако не го махнем, двамата руснаци от нашата стая ще бъдат изхвърлени от университета като мръсни котета (друг тип игра на котки и мишки, значи).
Защо ли си спомням това?
Ето защо:
Нашите състуденти в Харковското общежитие не можеха да се организират в борбата с мръсните тоалетни, мишките, другите не-съвсем-добри условия (баня долу - обща за всички), хлебарки, проч. неудобства, та да живеят по-чистичко и по-подредено, но ако от някое друго общежитие някой на двора нападнеше след сериозно пийване студент от нашето общежитие, разнасяше се силен и мощен вик „Наших бьют!!!!“ и момчетата от общежитието ни изхвърчаваха да се пердашат и млатят с онези от другото общежитие "стенка в стенку" - стена срещу стена. Един път в месеца падаше по един хууубав пердах. Е, нахъсено, смело, всеотдайно, патриотично-общежитейско, но повече като шоу, като обща клетва за колективна идентичност... Ала животът в общежитието си продължава - във все същите трудно поносими за нормалния разум условия.
Та и нашето общество напоследък ми прилича на нашето общежитие преди около 40 години:
Ние няма да си подредим държавата, хаоса, мръсотията, мишките и мишкуващите в политиката, бизнеса, науката, здравеопазването, образованието, културата, екологията, медиите, наркотиците, контрабандата и т.н., живеем си в собствения ад, последна дупка на кавала сме, но само някой да се провикне със силен и мощен вик "Бият нашите!!!!" и се хвърляме на помощ по площади и паланки.
Правим го нахъсено, смело, всеотдайно, патриотично-общонародно, но пак си е повече като шоу, като обща клетва за колективна идентичност...
Ала животът в държавата ни си продължава - във все същите трудно поносими за нормалния разум условия.