Корицата на книгата „Той пак е тук“ е с пестелива рисунка – просто един перчем и заглавие, оформено като мустачки, но веднага става ясно кой пак е тук. Хитлер. Събужда се фюрерът и се оказва не в своето време, а в нашия век. Отначало му е трудно да се ориентира къде се намира – пространството е променено, а времето е неясно. И знаете ли кое е първото шокиращо нещо, което вижда и не може да проумее – по улицата се движи инвалидна количка, а в нея човек. Жив човек с увреждания – кой му е позволил да върви и да загрозява пейзажа, какво прави този нещастник на улицата, защо не е скрит в някой ъгъл на жилището, треперейки от страх да не свърши в концлагер?
Димитър Манолов, лидер на синдикат „Подкрепа“ към майките на деца с увреждания: “И престанете да разхождате тия нещастни деца по улиците! Засрамете се малко!” И отново: „Засрамете се!“
Да се засрамят от какво, г-н Манолов? От нещастието на децата си, от своята самота в грижите за децата си, от нашето безразличие, от вашата арогантност? Синдикалният лидер ни остави да гадаем, затова пък сме изчерпателно компенсирани от речевития пост на Славея Сиракова (красавица с двама известни в спорта родители). Думите й са ясни и много напомнят за една песен, ето ги: “Системата няма как да убие нещо, или някой поради простата причина, че всеки един от нас също изгражда своя собствена система. Работата ми е свързана с хора, с техните нужди, но и с тяхното безхаберие и безотговорност! Историята познава десетки случаи на родители създали потомство и на такива, които са го изоставили. Съвременната медицина дава възможност да видиш какво ти предстои, за да вземеш най-доброто решение преди всичко за себе си и детето, което носиш в утробата си! Когато си решила да раждаш, очевидно си решила и да бъдеш майка! Когато “системата те убива” търсиш начин не само да оцелееш, но и да живееш пълноценно заради същото това дете, което си родила. Идва един момент обаче, в който се сблъскваш със собствените си недостатъци, посредственост и егоизъм. В този момент естествено посредствената ти природа е готова да обвини всичко и всеки и да си проправи път…
– Истината е, че от такива “майки” ми се повръща! Или изоставяте децата си ( виждам го всеки път, когато ходя в домовете, които се нуждаят от подкрепа), но сега го видях, заради цялата ви патардия! След като сте решили да давате живот, ще се научите да намирате максимално полезен начин да сте преди всичко добри родители! Държавата и хората не са ви длъжни, но всеки път проявява човечност, заради моментите ви на безчовечност!!!”
Така мисли красивото момиче и то много напомня на едно красиво момче, което в един филм пееше „Tomorrow belongs to me“. Да, точно онова русокосо-синеоко момче с арийска красота от филма „Кабаре“, което пееше и вдигна на крака и с вдигната изпъната ръка публиката на една немска бирария. Утрето им принадлежи – на тях, здравите, русите, синеоките, белите, виждащите, чуващите, с пъргавите крака и сръчните ръце, силните, победителите, всички останали са грешка и кахърите им да ги берат онези, които са допуснали грешките да се появят на белия свят. Това изригване на физкултурен фашизъм беше харесано от над 4 000 души в социалната мрежа, така че си спестете забележката, че не си струва да се пише за това.
Сагата с майките на деца с увреждания започна с изискване за дрес код за посещение в Народното събрание и продължава с все по-отвратителна градация. За първото място се борят две събития. Първото е изказването на министър-председателя по темата като тема, която няма търпение да му се махне от главата. До тази реплика се стигна през сложна драматургия. Излъчват репортаж за майка от предните редици на всички протести, която емигрира в Холандия, защото е изчерпала надеждата си, че тук нещо може да се промени. Бойко Борисов плаче. Майката обаче пет пари не дава за това, че премиерът плаче, от него тя очаква не да плаче, а да работи. Тази майка е видяла толкова истински сълзи, че е наясно кои сълзи от кое море са, не можеш я излъга толкова лесно. Слави Трифонов с тениска „Системата ги убива“ обявява, че дарява приходите от концерта си в Лондон за каузата на майките на деца с увреждания. На този мощен удар премиерът може да отвърне само с още по-мощен – да покаже каква власт държи в ръцете си като освободи социалния министър Бисер Петков. Палатковият лагер на протестиращите обаче не само че не се разпуска, но и заявява, че нищо му няма на министъра, проблемът е другаде. Борисов връща министъра и казва още няколко изречения, от които става ясно, че той не е в течение на проблема, но и няма намерение да бъде, като си искат Петков, ей им го, да се оправя той, само тази тема да му се махне от главата.
Вторият претендент за оглавяване на негативната класация принадлежи на Росица Димитрова, допреди ден заместник-министър на труда и социалната политика. Същата, която с билет в първа класа за 8 300 лева пътува до Ню Йорк, за да осведоми света какви са постиженията на България в областта на хората с увреждания. Е, подаде оставка. Приеха я. Мотивът е „създалата се обществена чувствителност по повод пътуването й“. Внимавате ли? – не нейната безчувственост, не социалната нечувствителност на социалното министерство, а нашата обществена чувствителност, само дето не са я нарекли глезотия. Каква е гаранцията, че администратори, които са назначили на поста заместник-министър човек с подобна социална инвалидност като Росица Димитрова, сега ще назначи правилния човек – чувствителен и грижлив? Ако някой имаше надежда, че социалното министерство е по-наясно от премиера по проблемите на хората с увреждания, то след телевизионното интервю на Росица Димитрова вече никой не си прави илюзии. И няма значение, че вече е бивша, такава ще е и следващата, за да се впише в средата, за която Росица Димитрова е била най-подходящият човек.
Точно човек се колебае кого да класира първи в тази антикласация, ето го и следващия претендент – вицепремиерът Валери Симеонов с изречението, че не е работа на майките колко струва билетът на зам.-министърката. Така си е, не е работа само на майките, и моя и твоя, на всички ни е работа. Тези пари за наши, г-н Симеонов, не са ваши.
Първобитните хора, онези, които живеели от лов на животни и събиране на корени и плодове, изоставяли недъгавите деца, пречели им при дълги преходи и за бързото спасяване на племето, ако се налага да тича при опасност. А в ония времена справедливостта принадлежала на по-силния. Това е толкова противоположно на цивилизования човек, че когато узрял за сключването на обществения договор, т.е. на държавата, записал в нейните най-важни приоритети това: Държавата помага на своите най-слаби и безпомощни жители от името на всички останали хора чрез своите институции и го прави така, че да не наранява достойнството им. Затова се казва, че за зрелостта и добротата на едно общество се съди по отношението му към най-слабите му членове, хората с увреждания. А ето какво се случи у нас – само тази от институциите не се упражни в унижение, която не мина покрай темата за хората с увреждания.