Бърнард Люис в класическия си труд „Възникване на съвременна Турция“ (издадена на български от издателство „Пигмалион“) пише, че турците никога не са живели под чужда власт. Това е вярно. Доста по-големи от Турция държави са търпели чуждо иго.
Това пише в профила си във „Фейсбук“ Георги Даскалов.
Например всички днешни държави в двете Америки са възникнали като колонии. Русия е била почти два века и половина под властта на монголо-татарите, а в един период, в края на XVI-и и началото на XVII-и – и под полско владичество.
Индия е бивша британска колония, а пък самата Британия е била 400 години под римска власт.
Макар в упадъка и залеза си Османската империя да е била обект на силно чуждо влияние, тя никога не е управлявана от не-турци, поне формално.
След Първата световна война Ататюрк успешно се противопоставя на страните победителки и макар да жертва голяма част от територията на империята, успява да събере повечето турци под един покрив в съвременната Република Турция.
Всичко това е редно да се има предвид, когато коментираме ставащото в Турция, включително и изборите тази неделя, завършили с победа на Ердоган. Повечето реакции са, че Турция се е сдобила със султан, че идат мрачни времена, религиозен фундаментализъм и други такива.
Но Турция има демократична традиция, каквато малко страни имат. След основаването на републиката през 1923 година кемалистката партия е на практика единствената и управлява до 1950, когато организира избори, разбирайки че ще ги загуби. Така и става, печели ги новосъздадената Демократическа партия.
Страната е преживяла три преврата, като винаги след това военните отстъпват доброволно властта и организират общи избори. Това е белег за политическа култура, която не може да бъде изкоренена току-така.
Независимо, че в неделя Ердоган взе цялата власт, той и партията му не са безалтернативни. За разлика например от Русия, където Путин и „Единна Русия“ нямат никаква опозиция.
И каквото и да става, Турция е единствената мюсюлманска държава, в която има, ако не образцова демокрация, то поне важни елементи от нея – многопартиен парламент, относително свободни медии и – поне засега – възможност властта да бъде сменяна чрез избори.
Възможно е, разбира се, деградиране. Но все пак едва малко повече от половината от гласувалите са подкрепили Ердоган. Другите са убедено срещу него. Което значи, че той не може да прави каквото си поиска.
За разлика например от някои други страни, претендиращи за световно лидерство.
Така че да не бързаме да отписваме Турция и да не я мерим с измислените си аршини.
Както е казано – нерде Ямбол, нерде Стамбол.