Преди години първият изглед, който се виждаше от хотелската стая в центъра на Братислава, беше прясно боядисана в бяло фасада на отсрещната сграда, на която пишеше „к.р“.
Някой се беше разтегнал акробатически, оставяйки почти двуметров знак за своята цивилизационна принадлежност в искрящо синьо. Минал сънародник, усетил, че му е прекалено подредено и чисто, решил да остави следа след себе си. Да се помни.
Тогава за първи път видях онагледен вица :“Пиши к.р и да си бегаме!“ Оригиналът е за египетските пирамиди, ако някой не си спомня, но точно описва отношението към всяка среда, която е красива и трябва да бъде ощетена, дори да е твоята собствена, а не в Централна Европа или Северна Африка. Тъпанарският графити порив в Братислава отдавна е заличен, а двамата герои от анекдота сигурно ги преследва проклятието на Тутанкамон за оскверняването на гробове до девето коляно.
Не е така в родната им среда, където манталитетът „пиши….и да бегаме“ има доста по-разрушителна сила. Пали и да събаряме. Каква по-голяма демонстрация на мощ? Няма да се гъбаркаме с комплексарски изблици по фасадите, направо бутаме цялото здание.
„Борим се за всяка сграда. Интересите са големи.“ – коментирала Йорданка Фандъкова по повод запалените бивши царски конюшни, бившата юзина, която щяла да се превърне в бъдеща многоетажна постройка и други бивши забележителности на София, които лека –полека остават в паметта само чрез стари фотографии. Големи били интересите. Виждаме какви са. Сгради, оставени на саморазрушение, тук-таме някой клошар помогнал с пожар, другаде голям спор между собственици продължавал с години.
Институциите пъшкат и тъжно свиват рамене за изгубеното културно наследство. Разговорът се върти години наред около прехвърляне на отговорността, описание на издадените заповеди, въздишки, отчет на наложените на собствениците глоби, възмущения, обещания. На изхода от кръговото движение чака големият интерес, който знае, че рано или късно ще си построи грозното нищо, от което очаква да спечели много нещо.
Единственото, което ще оставят едрите бизнесмени, собственици на имоти – паметници на културата, е нищото. Никой няма да помни имената им. Освен ако и след сто години Столична община и Министерство на културата не продължат да спорят чия е вината. Това ще бъде след като колониите на Марс вече работят , а в България почти е завършена магистрала „Хемус“. И това е стар анекдот, но на бас, че ще върши работа дълго-дълго време! Да се върнем сто, че и повече години назад , и да видим какво са изградили, не разрушили, представителите на тогавашното предприемачество. Какви са били техните големи интереси?
„Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми, ме прави да умра спокойно“ – пише в завещанието си Евлоги Георгиев. Благодарение на неговото дарение е построен основният корпус на Софийския университет. Сградата е най-мащабният благотворителен проект , останал в наследство за отечеството от успешния бизнес на братя Георгиеви. Не са единствените.
Търговецът Димитър Кудоглу дарява за построяването на Дом на благотворителността и народното здраве в Пловдив. Два от изгорелите тютюневи складове в града са били негова собственост и част от дарението. За пожара тогава беше осъден на четири години затвор за неумишлен палеж клошарят Любомир Данчев. Две години по-късно сградите , паметници на културата, още чакат да бъдат възстановени от настоящите собственици. Очевидно с изпълнението на заповедта на тогавашния министър на културата никой не бърза особено.
Собственикът на бившата Двойна къща в София също не се е разбързал с възстановяването й и то едва ли ще се състои. Интересите му са да построи бизнес център с подземен гараж. Коджакафалията дарява имотите си за развитието на Бургас и за подпомагане на бедните. Александър Георгиев останал сирак на пет години, но се превърнал в богат търговец и инвеститор.
Завещал цялото си наследство за благотворителност. Не знаем какво е написал в последната си воля и дали надеждата, че допринася за благото на другите, го кара да умре спокойно, но оставя много за града и хората , които живеят в него. Запомнен е като благодетел . Ангел Попов дарява имуществото си на Велико Търново, със средства на Димитър Хадживасилев е построена Търговската гимназия в Свищов, с парите на Никола Василиади е изградено Техническото училище в Габрово.
Списъкът на дарителите е дълъг. Голяма част от успелите предприемачи след Освобождението инвестират в съграждане и благотворителност, в образование, в подпомагане на болните и нуждаещите се.
През 1942-1943 година Министерството на просвещението управлява 207 , а БАН – 63 дарителски фонда. По това време бившите царски конюшни, юзина и значителен брой красиви сгради са далеч от бъдещата си съдба да се превърнат в бизнес центрове с или без подземни гаражи. Въпрос на интереси, а отговорът е в написаното в завещанието на Евлоги Георгиев – надежда за просперитет и величие на отечеството.
Когато не може да се разчита на загрижеността на собственика за добруването на отечеството или поне на града, е необходима регулация, преди всичко, изградено от предприемачите преди стотина години, да се е превърнало в турбо- фолк-плексиглас центрове с два клекшопа отпред, преди Софийският университет да е станал спа – комплекс, Националната галерия – чалготека, тъй като съвременните бизнес интереси имат огромни успехи и нужда от много пространство, в което да се настанят .
В центъра на арената и винаги в бяло. И с един красноречив надпис, който от поредицата демонстративно драскане и разрушаване , са оставили и върху себе си.
Коментарът на Александра Гюзелева е публикуван в Редута.бг