Факти около българското участие в операция „Дунав“ коментират за ДВ историците Евелина Келбечева и Ангел Николов.
През нощта на 21 август 1968 г. по военните радиочестоти на струпаните край границите на Чехословакия войски на Варшавския договор е излъчен кодът „Вълтава-666“. Той дава зелена светлина за инвазията на огромната армада от самолети, танкови колони и механизирана пехота. Месеци преди това на импровизирани „учения“ тя се подготвя да нахлуе в „братската“ страна, позволила си въпреки заплахите на Кремъл да прави "социализъм с човешко лице". В дирижираната от Москва операция „Дунав“ участват около половин милион военнослужещи, авиация и над 5000 танка и бронетранспортьори на армиите на СССР, ГДР, Полша, Унгария и НРБ. Българското участие е изцяло подчинено на съветското командване и е сравнително скромно – два моторизирани пехотни полка с обща численост от близо 2200 души. Много по-значимо е обаче участието на диктатора Живков в насъскването на догматичната върхушка на СССР и верните ѝ сателити за предприемане на решителни действия срещу Чехословакия. Още в началото на март 1968 г. Живков твърдо защитава пред Брежнев и обкръжението му идеята за смазване на едва започналата демократизация в страната, насърчавана от новото партийно и държавно ръководство начело с Александър Дубчек.
„Особено ненавистни за диктатурите в съветския лагер са започналите широки и напълно свободни дискусии в чехословашката преса, радио и телевизия за промяна на неосталинисткия модел, по който Чехословакия е принудена да се развива. Премахването на цензурата, както и официалната линия на Дубчек и съмишлениците му към демократизация и за внасяне на пазарни механизми в колабиращата „планова“ икономика на дефицита, вбесяват Кремъл и част от васалите му“, изтъква проф. Евелина Келбечева.
Хаос, пиянски стрелби и изолация
По думите на историка Ангел Николов, който по време на инвазията е студент в Прага, военнослужещите са специално подбрани от частите с най-ниско образователно равнище в БНА. Преди нахлуването войниците, извозени със съветски транспорт от границата с Турция до горите на съветското Закарпатие, преминават специално политическо обучение с цел промиване на мозъците им. Трябва да им бъде внушено, че ще бъдат изпратени да спасяват чехите и словаците от контрареволюционери и империалисти. „Освободителите“ ще бъдат посрещнати едва ли не с хляб и сол.
„Истината е, че по пътя към определените за охрана от БНА словашки градове Банска Бистрица и Зволен, българите нямат други контакти с местното население, освен хвърляните по войнишките камиони камъни и цвекло. Словаците изпочупват антените на българските бронетранспортьори и „ГАЗ“-ки и те загубват радиовръзката помежду си и със съветските си началници. Настава пълен хаос в придвижването към обектите за „охрана“. Отгоре на всичко става ясно, че офицерите масово не могат да разчитат и да разбират топографските и другите военни карти. От страх, че ще станат прицел на измислени „контрареволюционни“ снайперисти, много от командирите навличат войнишки униформи и се скатават между подчинените си в камионите. Ето защо, когато идват с хеликоптер, за да разберат какво се случва в хаотично придвижващия се български конвой, съветските началници не могат да разпознаят кой всъщност го командва и води“, описва Ангел Николов „подвизите“ на полковете от Елхово и Харманли в Словакия.
Българите, както и останалите „освободители“, са напълно изолирани от местното население, което ги посреща с открита враждебност. Малка българска част, която участва в охраната на летища край Прага, дори не разбира какво изобщо се случва в чешката столица, защото е принудена да дебне за „врагове“ от окопи и палатки, от които изобщо не излиза. Под влияние на страха и на алкохола нощем те стрелят безразборно по всяка „контрареволюционна“ светлинка или шум и плашат до смърт жителите на близките квартали, свидетелства Николов. Омерзителни, според него, са историите за героични подвизи и любовни връзки с момичета, тиражирани от участвали в агресията през 1968 г. българи. „Чехите и словаците не можеха да ги понасят. Само трима вече бивши войници след падането на комунизма публично се извиниха на двата народа за позорното си участие в операция „Дунав“. И веднага получиха заплахи от военните, че ще бъдат подведени под отговорност за разгласяване на „тайните“ за трагикомичното участие на НРБ в смазването на Пражката пролет“, разказва Николов. Скоро след окупацията той е принуден да прекрати следването си в Прага и да се върне в България.
Поуките от агресията
Евелина Келбечева е категорична, че всяка радикална промяна в комунистическите диктатури е започвала и приключвала единствено и само „отгоре“. Пражката пролет изпреварва с 20 години Горбачовата „перестройка“. Това дава шанс на диктатори от ранга на Живков да си направят съответните изводи как да опазят личната и клановата си власт в бъдеще. Рецептата за НРБ включва пълно политическо и икономическо подчинение пред „Големия брат“ в Кремъл. „Няма нищо неистинско или случайно в опитите НРБ да бъде трансформирана като 16-та република на СССР през периода до 1973 г. Това би осигурило пожизнено царуване на династията от Правец. След събитията в Чехословакия Държавна сигурност рязко засилва следенето, контрола и „профилактиката“ на интелигенцията в НРБ. Значителна част от нея е съблазнена с привилегиите на властта, което я изключва от участието в събития, подобни на случилото се в Чехословакия“, заключава проф. Келбечева.