От няколко дни страната е обхваната от протести. Черни знамена демонстрират в София, във Варна гневни лица са изпълнили площадите, в Перник блокират пътя към столицата, край Благоевград - основната артерия, водеща на юг.
Демонстрантите са единни в две неща: искат достоен живот и не искат да виждат никой от познатите им политически лица.
Какво правят самите политици? Гледат, обясняват и коментират в зависимост от мястото си в разпределението на силите в момента. Някой виждат справедливия гняв на народа, други – платени футболни агитки и провокатори на безредици.
Кадрите с пълните площади събуждат спомени – по-стари и по-нови.
За февруари 2013 г., когато заради обхваналите страната протести първият кабинет на Бойко Борисов подаде оставка четири месеца преди да дойде времето за редовни избори за Народно събрание. Нищо не предвещаваше такава развръзка, докато не бе окървавен митингът пред паметника на Васил Левски на 19 февруари. Тогава в авангарда на протеста бе „Атака“. На другия ден, 11-ти поред от началото на недоволството, премиерът изненадващо се появи заедно с целия кабинет в парламента.
Изненадващо, защото Борисов не идваше в пленарната зала, дори когато там се разискваше и гласуваше по вот на недоверие. Според предварителния дневен ред за онзи 20 февруари предстоеше да се гласуват промени в състава на правителството - на мястото на Симеон Дянков, който щеше да напусне кабинета, финансов министър трябваше да стане Томислав Дончев, а на строителния министър Лиляна Павлова предстоеше да се закълне като вицепремиер.
Но това не се случи, защото Бойко Борисов обяви, че подава оставка.
Днешните протести могат да бъдат сравнявани и с недоволството, съпътствало на практика целия мандат на правителството на Пламен Орешарски (2013 – 2014 г.), довело до оставката му като министър-председател.
Гневът срещу кабинета „Орешарски“ имаше пикове (като „нощта на белия автобус“ - 23 юли 2013 г.) и спадове, но и ясен профил на протестиращите. В негово ядро бързо се превърнаха симпатизантите на традиционната десница, останала извън 42-я парламент. Не случайно от онова време е изразът за „умните и красивите“ като част от протестите. През септември 2013 г. в началото на политическия сезон партия ГЕРБ направи вял опит да яхне протеста, но не ѝ се получи и бързо се отказа. Точно защото онези протестиращи не бяха от гласувалите за нея.
И в двата случая – и през 2013-а, и през 2014-а, след оставката на премиера се премина директно към предсрочни парламентарни избори.
Прилики обаче могат да се съзрат и в случващото се в средата на мандата на Сергей Станишев, 2007-а. Тогава, по времето на тройната коалиция БСП - НДСВ - ДПС, нямаше протести, страната току-що бе станала член на Европейския съюз. Според президента (2002 – 2012 г.) Георги Първанов с приемането в ЕС целта на правителството е постигната, премиерът трябва да подаде оставка и да се отиде към предсрочни избори.
В онези времена Първанов бе наричан „архитект на Тройната коалиция“, защото успя да намери подходяща формула на властта след първоначалните неуспехи на 40-ото Народно събрание да излъчи кабинет. Но Станишев, министър-председателят и лидер на БСП, не беше съгласен с държавния глава.
Под негово ръководство социалистическата партия получи международно признание - стана член на Социалистическия интернационал и ПЕС, но във вътрешнополитически план нямаше завършен мандат като управляваща сила. И това ѝ тежеше. Предсрочно бяха приключили и двата кабинета на Андрей Луканов, и правителството на Жан Виденов и заради това аргументите на всеки депутат от левицата, оказал се в телевизионно студио, лесно бяха обезвреждани с мантрата - „вие, дето все ви гоним с камъни, да мълчите“.
Днес всичките тези политически спомени се събраха в едно.
Борисов едва ли иска да е лидер на партия, която „все я гонят с камъни“, но също така едва ли иска да поеме отговорността за един окървавен протест. А такава опасност има винаги, когато на едно място се събират хиляди, заредени с адреналин хора.
Но има и нещо друго.
Партия ГЕРБ натрупа почти десет години в управлението, най-дългият срок за годините след 1989 г. Кадрите ѝ добиха самочувствие, свикнаха с властта. Те едва ли се възприемат като проекция на Борисов, както бе в началото, когато на плакатите за местните избори през 2007 г. до всеки кандидат-кмет на ГЕРБ стоеше ликът на Генерала.
И ако премиерът утре поиска да подаде оставка, депутатите от ГЕРБ като негови работодатели в парламента, могат като нищо да не му я дадат. Така, както „не дадоха Делян“. Неслучайно се говори, че в декларацията си от началото на септември, когато обвини Борисов в авторитаризъм и похабяване на кадрите, лидерът на НФСБ Валери Симеонов всъщност е озвучил недоволство в ГЕРБ, а не толкова в Обединени патриоти.
Но отнякъде трябва да дойде решение. Площадите трябва да се успокоят.
В демократичната политическа система властта се упражнява чрез партиите. Те се състезават на избори за доверието на избирателя и тази, която го спечели, формира правителство.
Но как да се използва този класически механизъм, когато резултатът е непредвидим, защото никой не припознава протестът като свой?
Управляващите от ГЕРБ искат да го пришият, ако не на социалистите, то на техни близки партии. Но от БСП са категорични – подкрепяме, но не организираме протестите.
Защо социалистите, които през лятото отидоха при фермерите в Болярово, а по-рано поканиха в парламента майките с черните тениски „Системата ни убива“, днес не са на площадите?
След избори социолозите обичат да правят профил на избирателя. Хората, които днес виждаме на улиците са млади – между 25 и 45 години, от голям град, работещи - българската средна класа. Тези хора рядко посягат към червената бюлетина. Срещу властта протестират гласоподавателите на ГЕРБ. Тези, които не искат да дават гласа си за „комунистите“, които „са взривявали църкви“, без да вникват в подробности какъв точно е произходът на тези, които избират, нито за какви точно църкви става дума.
С действията си те отричат миналото и за тях БСП е това минало. А ГЕРБ е новото и „европейското“. Европейското, както си го представят – да „им“ използваме еврофондовете, да можем да работим „там“, ако искаме, но да „не ни учат“ как да живеем.
Това много точно формулира в едно изречение млада жена от блокиралите пътя край Благоевград - „не ми пука за чистотата на въздуха“.
Така че Бойко Борисов има голям проблем. Досега той винаги е подавал оставка с увереността, че ще спечели следващите избори. И така е ставало. Но дали и днес ще стане така? Тази увереност в благоприятния изход от утрешните избори е подкопана от факта, че срещу теб протестират избирателите ти.
Те може и да не разбират, че исканията им са в разрез с факта, че България е член на ЕС, но премиерът добре го знае. Европейската комисия настоятелно призова България да изпълни изискванията за чистота на въздуха, заплашват ни санкции. Европейският съюз постепенно се отказва от автомобилите, от чиито ауспух излиза рак (по думите на финансовия министър Владислав Горанов). Повечето коли, чиито собственици днес протестират, не биха могли да влязат в една голяма част от градовете в Западна Европа. Към стандарта на които уж се стремим.
Премиерът няма как да не знае това. Но няма как да не знае и какъв е стандартът на средната класа в България и какъв е в другите страни от ЕС.
Развръзката не може да дойде от парламента – не е изминал и месец, откакто правителството оцеля при вот на недоверие, поискан от БСП.
Борисов единствен може да разсече гордиевия възел на заплетената ситуация. Като отново подаде оставка и предизвика извънредни избори. Но не го прави. Вече не е сигурен в резултата. Нещо повече, на „Дондуков“ 2 е Румен Радев, а не Росен Плевнелиев и служебното правителство няма да му подсигури комфорт по време на предизборната кампания.
На ГЕРБ им остава да чакат и да се надяват – че коледно-новогодишните празници ще изместят фокуса на обществения интерес, че някак ще добутат нещата до европейските избори и по инерция ще ги спечелят. После – пак по инерция ще спечелят и местните. След това с още малко усилия – и целият мандат избутан. Трудно.
Но и БСП е в не по-малко трудна ситуация. Лидерът Корнелия Нинова твърди: „Ние сме алтернативата!“ Но не припознава протестите. Защото се съмнява, че алтернативата, която вижда партията ѝ във „Визия за България“ и тази, която искат протестиращите, са едно и също нещо.
И традиционната десница не застава зад протестите. Според "Демократична България" властта се самосваля, налице е пълзяща политическа криза.
Политиците, все едно леви или десни, усещат – днешните протести рискуват да се превърнат в перманентна революция на недоволните от прехода. Затова нито една от партиите на прехода не ги припознава.
Утре, който и да дойде на власт, ще се сблъска с гнева на тези, които искат да разполагат с удобството на автомобил на достъпна за тях цена. Искат да се чувстват европейци. А в старите влакове не се чувстват така.
Собственият автомобил - това е статусът, от който не искат да се откажат. Стандартът, който беше обещан на техните родители през 1989 г.
Те няма да спрат да го изискват от управляващите, които и да са те. И ще бъдат прави – 30 години им го обещават, техните родители, баби и дядовци го изстрадаха, те не искат да се мъчат като тях. Искат да живеят достойно днес и сега.