Преди две-три седмици ме поканиха в предаването "Търси се" на бТВ. Стана ми приятно.
Винаги се вълнувам (макар и да се правя на небрежно-безразличен), когато ми предстои голямо интервю.
Приемам го като предизвикателство. Приемам го като възможност. Приемам го като трибуна. Приемам го като сцена. Приемам го като среща с непозната, но вълнуваща, да речем - публика.
Приятно ми е, че ще мога да раздвижа мозъка си, душата си, за да отговоря по най-добрия начин, точно както искам - както винаги съм искал - възможно най-честно и най-задълбочено. Но не неразбираемо или скучно.
Чаках деня за снимките. Денят дойде. Днес, привечер.
Бях освободил следобеда си - и тая подробност е важна: дори човек с опит в даването на интервюта все пак има нужда от време, за да се подготви и да обмисли как да говори.
Тая подготовка - почти цял ден - е, за да стане интервюто маскимално добро. Полезно (но не в пошлия смисъл). Да е полезно за каузите с които съм ангажиран, за литературата, за мен като писател, за публиката... Да бъде вдъхновяващо и да дава на хората нови гледни точки...
И ето - интервюто започна.
Както винаги - малко напрегнато, сковано, както си е в телевизията. Аз още преди началото имах леко неприятно чувство, по-скоро предчувствие, че посоката, в която ще тръгнат водещите, ще е такава, каквато не ми се иска да е. Тоест - баналните клишета, куриозните пикантерии, пиенето, "провалите", вината пред хората...
И наистина - още от първите въпроси...
Но нима пак?! - казах си. - Няма ли най-сетне някой журналист все пак да измисли нещо малко по-различно?
Няма ли журналистите да престанат с това вулгарно снизяване на нещата... с това ожълтяване, с това дребнотемие?
Така си казах и въздъхнах. Двете водещи, напълно в стила на новата, все по-тъмно пожълтяваща журналистика, журналистиката на долните гащи и на пикантните подробности, на "това искат хората" - започнаха с клишетата: Вие кога бяхте най-зле? Вашите демони, алкохола имаме предвид... Кога бяхте най-близо до ръба? Вие на ръба ли живеете? Как спряхте? Вашите провали... На кого бихте се извинили?
Стана ми действително неприятно. Дадох си сметка за миг: Ето - аз съм писател. Имам 23 книги зад гърба си. Три само за последната година. Животът ми за последните две години (в които не пия и капка алкохол) е един непрекъснат писателски и творчески труд. В тия две години съм нарисувал и куп картини, написал съм стотици статии, борил съм се за благородни каузи.
Няма няма... Дай да говорим за вашите демони - алкохола имаме предвид.
Аз попитах, вече малко по-нервно: А вие като сте ме поканили, не знаете ли, че всъщност съм писател, а не просто пияница? Че не пия от години, но от много много години пиша? Случайно знаете ли, че моите книги се четат на 10 езика по целия свят?
Ама ние сме ви поканили като човек! - заяви по-пълната от двете водещи, явно озлобена от външността си.
Аз въздъхнах: И значи човекът е това, което пие... или евентуално е спрял да пие?
Човекът, когото сте поканили, няма въобще защо (според вас) да бъде питан какво прави в момента, каква книга пише, какви борби води...
Човекът, който интересува вас, журналистките - и чрез вас - и подложения на процедурата по масивно оглупяване народ - единствено пие или спира пиенето? И това, само това е важното?
Това е единственото, за което може да се говори с един писател?
Представяте ли си, душици мили (попитах ги наум), че сте поканили Хемингуей или Фицджералд. Или Фокнър (тук с омерзение се сетих, че българинът чуе ли имена на големи хора, ревва: "Ти с тия ли се сравняваш бе, боклук?!" Но на тоя долен и принизяващ всичко българин ще кажа: "Не, с никого не се сравнявам - давам пример!"). Тия същите - Хемингуей, Фокнър - са пиели и никога не са спирали. И са умрели от алкохолизма си. Та Вие, ако ги подмамехте в студиото си - във Вашата клюкарска клопка за опошляване на нещата, най-вероятно щяхте да ги питате: "Вие на ръба ли сте? Пиенето ли Ви направи такива чешити, каквито сте? Сега, гледаме Ви, сте във форма - явно не пиете? А? А кое Ви накара да пиете? А хората около Вас как приемаха пиенето Ви?"
Това ли са "човешките въпроси", мили журналисти? Това ли трябва непрекъснато и единствено да пита журналистът, когато интервюира творец? Който - между другите неща - е и пил... някога през живота си...
Това ли е?
Казах на дамите: "Вижте, водещи като Диков са ме питали: Абе, викаш, издал си 22 книги - ама аз защо те знам само от пиянските ти изцепки и от любовниците ти (жени на милионери)?"
И аз какво да му кажа?
Може би трябваше да кажа така: "Ами не е ли ясно, че Вие, както и всичките Ви колеги, влезли в коловоза на най-пошлата меркантилност, на най-ниската демагогия, на абсолютното печалбарско безразличие - само от това се интересувате!"
Та не е ли ясно, че като представяш един известен писател единствено с пиенето му, загърбвайки и напълно изключвайки целия му труд, целия му живот извън така любимата ви гъделичкаща тема за пиенето (и секса евентуално)... ти просто правиш така, че... ЗА НЕГО НАРОДЪТ ДА ЗНАЕ САМО ТОВА!
И НАРОДЪТ вече ще ЖИВЕЕ НЕ С КУЛТУРАТА, КОЯТО СЪЗДАВАТ НЕГОВИТЕ ТВОРЦИ, А С КЛЮКИТЕ И БРЪТВЕЖИТЕ ОКОЛО ТЯХНОТО ПИЕНЕ ИЛИ СЕКС!
Няма култура. Няма поезия. Няма изложби. Няма "новите ви творчески планове". Няма и капка уважение - към труда и към таланта. Има патологично (но в същото време мъртвешки безразлично, механично, трупно) вкопчване в "темите които интересуват хората". Пиене, евентуално - секс, изневери, драми и сантиментални ровичкания в бельото.
Не мислите ли, казах им, че да се създава непрекъснато за мен тоя образ - Калин Терзийски=алкохол - е вредно за мене, най-малкото? Аз идвам да ви направя услуга. Да направя малко по-интересно предаването ви. Да се чуе от него и нещо оригинално или поне по-сериозно мислено. Но не!
Вие искате да ме вкарата във вашия си калъп... И какво ми остава, колкото и да не съм параноик - след като вие дори не погледнахте стихосбирката, която ви донесох, а се залепихте за темата за алкохола - освен да си помисля, че просто имате някаква програма за дискредитиране на неудобните български творци?
За да си направите жълтеещото предаване, вие сте готови да използвате по най-егоистичен начин човека, дошъл при вас доверчиво и добронамерено, сърдечно. Готови сте да го използвате в негова вреда и след това да го изпратите по живо по здраво... Да ходи и да си блъска главата по въпроса: защо българският народ толкова деградира и защо не се интересува от изкуство, а от това - колко пият хората на изкуството? - така им казах.
Но естествено - не на глас.
Опитах се да им го обясня с къде-къде по-благи думи. И предаването свърши.
Напрегнато.
Без уважение.
Журналистите, които видяха, че едно от телата, една от душите, които те си бяха приготвили да изконсумират, за да си изпълнят плана - не е покорна. Не им се връзва. Не прави това, което на тях им се струва, че всеки човек е длъжен да прави, щом са му оказали величественото благоволение да го поканят - да преглътне всичко. Включително и това, че цялото предаване е обидно за него със своята едностранчивост.
Казах им: Аз винаги говоря за алкохола, тая тема е важна за мен... аз я представям винаги най-най открито...
Но защо тя е ЕДИНСТВЕНАТА? Защо, дявол да го вземе, не казахте и думичка за новата ми книга? За излязлата ми току-що на английски книга "Има ли кой да ви обича?" Защо? Защо, душици, само за да начешете пошлото любопитство на тълпата, блъскате само въпроси за пиенето и житейските провали? Защо?
Като свършихме, едната от двете водещи ми каза: "Ние сме обидени, за първи път някой се държи така. Всички иначе са ни благодарни..."
Аз попитах: "Че за какво да съм ви благодарен? За това, че не казахте и дума за мен като писател, като художник, като творец, като социално ангажиран човек... че даже и за мен като ЧОВЕК?! От всичко, което казахте и поискахте да кажа аз, аз трябваше да изляза просто един нещастник, който е спрял пиенето.
И сега би трябвало да има гузна съвест...
Водещата съвсем се вбеси и каза, че съм неблагодарник...
Че как? - учудих се, - Аз работих за вас - два часа! Вие си изкарвате парите с това нещо... А ги изкарвате с моя труд. Но аз от това нямам никаква полза! Само вреда... Вреда за мен и за обществото, дами! Вреда, която може да се опише така: Представихте писателя като пияница, хората отсега нататък ще мислят за него само през това ваше мнение... А българската литература ще спечели само още едно празно място - празното място на един "медийно убит" творец.
На раздяла им казах: "Няма да излъчвате това предаване! Или евентуално - ако кажете поне една дума за извинение и помирение - заради вашето неуважително поведение. Тогава ще помисля. Чуйте: Дойдох ви на крака. Отделих от времето си. От живота си. Допуснах ви в битието си. В интимния си свят. Бях честен и разкрит за вас. А вие влязохте като неблагодарни наематели. Които взимат каквото им падне, изцапват всичко и си тръгват - доволни, че ще си вземат парите. Тъмно-жълтите пари.
И така. Тръгнах си.
И сега си мисля: Ако това, вече заснето, но неприятно за мен и обидно за хората на изкуството предаване, все пак излезе... Ще трябва да взема други мерки.
Но какви мерки могат да се взимат срещу една голяма тенденция?
Срещу тая огромна тенденция, теглеща към това - да превърнем всичко в кочина, в безпросветна дивотия; без уважение, без стойност, бъкаща и бълваща единствено добра храна за най-ниските любопитства на хората. За сърбежите им.
Не знам какви мерки биха могли да се вземат.
Освен да се каже истината и да се говори за нея.
Простащината, мили хора, се възпитава. Ей така - неусетно. Когато чуете някой ден, че за Хемингуей не се знае нищо друго, не се знае ни "За кого бие камбаната", ни "Старецът и морето", а се знае само това, че е бил пияница, знайте, че те са победили!
Тия, като двете госпожи от "Търси се". Победили са, взели са си паричките и с пълно безразличие са продължили напред. Към нови ОПОШЛЯВАНИЯ.