Хуан Гуайдо губи последните си шансове да победи Мадуро и да вземе властта във Венецуела. Независимо от тежката икономическа криза, революцията на античавистите се провали и Гуайдо изпадна в безпомощна истерия, което забелязаха дори в Европейския съюз. Западът възлагаше големи надежди на самопровъзгласения „президент“, но всички те се разпаднаха. Отговорът на това защо се случи така се търси в материал на руския вестник „Взгляд“, представен от Агенция "Фокус" без редакторска намеса.
„Преди един месец Гуайдо организираше демонстрации, даваше интервюта, занимаваше се с кампании за международна помощ, имаше намерение да направи концерт за въодушевените си последователи, но всичките му намерения се провалиха. Изключително малко венецуелски военнослужещи преминаха на страната на самопровъзгласения президент на Боливарианската Република. Огромната част от т.нар. хуманитарна помощ така и не премина на територията на страната, а Мадуро продължава да контролира армията“.
Този цитат от статия в общонационалния германски вестник Frankfurter Allgemeine Zeitung звучи като присъда за амбициите на Хуан Гуайдо (а заедно с това и на амбициите на Доналд Тръмп, ако това действително са негови амбиции, а не на Джон Болтън). И тази присъда е особено обидна: в горния абзац директно наричат Гуайдо „безпомощен“.
Сега подобни статии могат да бъдат намерени в много европейски медии. И си струва да се подчертае – те изобщо не са продиктувани от някаква привързаност към Мадуро. Просто констатация на факта, че революцията се провали, а Гуайдо, когото много западни страни официално признават за глава на Венецуела, се превръща в политически неудачник. Залогът на него не се оправда.
Мадуро не е Чавес
Ако погледнете ситуацията във Венецуела през очите на един страничен наблюдател без лични симпатии и политически възгледи, е трудно да се намерят причини Мадуро да бъде похвален. В никакъв случай той не трябва да се поставя знак на равенство с Уго Чавес, дори настоящият президент да е официалният наследник на преждевременно починалия. И нещата въобще не опират до харизмата, а до постигнатите резултати.
Чавес е инициатор и архитект на огромен брой социални реформи, по време на които икономиката на страната расте, а благосъстоянието на венецуелците се увеличава. При Мадуро се случва точно обратното - населението е бедно, а на места ситуацията е близо до социална катастрофа.
Да, на него наистина не му провървя: цените на петрола се сринаха, а американските санкции значително влошиха ситуацията. Но тези санкции бяха въведени сравнително наскоро и много по-късно, отколкото когато икономиката на Боливарската република влезе в бездната, без това да има никаква връзка с цената на барела.
Трудни времена имаше и при Чавес, но той винаги успяваше да намери изход, уповавайки се на широката народна подкрепа. Но случаят с Мадуро не е такъв. Той се показа като силен лидер - деец с голяма самоувереност, чиято енергия обаче се изразходва в борба с опонентите, а не в управлението на държавата, поради което тя страда силно. Един нагледен пример: постът директор на държавната петролна компания PDVSA, която осигурява половината доходи в бюджета на страната и до 80% от целия ѝ износ, е заеман от генерал-майор Мануел Кеведо. Единственото му достойнство е личната преданост към Мадуро. Кеведо не разбира почти нищо от нефтодобив и финансова администрация (латиноамериканските медии го характеризират като „абсолютен дилетант“) и държавното управление продължава да потъва в криза.
Пример от друга област са митинги и действия в подкрепа на Мадуро. Сред тях има реални, а има и такива, когато говорителите от трибуните се записват отделно, а одобряващата тълпа се „залепва” по време на монтажа. При Чавес нямаше нищо подобно и не можеше да бъде - той наистина беше национален политик, а не майстор на политическите технологии, като Мадуро.
Конфронтацията му с опозицията през последните две години е и политическа технология. Когато конституцията на Чавес започна да пречи, Мадуро си написа нова.
Когато народът избра опозицията в парламента (което често се случва, когато хората обедняват), Мадуро създаде свой собствен и отхвърли решенията на „лошия парламент“ чрез Върховния съд, съставен от „свои“.
Когато рейтингът на държавния глава падна, Мадуро започна да прехвърля датата на президентските избори по-далеч в бъдещето, като в същото време неутрализира най-известните си критици и сега някои от тях са в изгнание, а други в затворите.
От гледна точка на стратегията за оцеляване, това е разумно. По същество и по форма обаче е подигравка.
Гуайдо е един от онези, които не са арестувани и не са избягали, но характеристиката „самозванец“, дадена му от руския постоянен представител в ООН Василий Небензя, е изчерпателна: той няма право да се обяви за държавен глава.
Т.е., от юридическа гледна точка тук „всички са добри“ и никой не е законен. Това е чиста конфронтация - игра, която никак не ми се иска да нарека война. И Мадуро печели в тази игра - революцията не може да изгради критична маса от поддръжници. Има поне три причини за това.
„Вие искате връщане в деведесетте?“
Венецуелските бедняци разсъждават трезво. Да, животът се влоши, но но не е факт, че при Гуайдо ще бъде по-добре. Напротив. Шансовете са много големи да ти вземат и последното, с което разполагаш, като например специалните магазини с евтини продукти и дотираните работни места.
Най-вероятно ще бъде така. Ако прозападният Гуайдо все пак вземе властта, той има само един избор – заеми от МВФ. Това неизбежно означава ограничаване на социалните програми във Венецуела.
Да, Мадуро живее от електоралното наследство на Чавес, без да създава свое собствено. Но мнозина в страната си спомнят добре как са живели преди Уго - в прозападната Венецуела с богат елит, тясна средна класа и огромна маса от обикновени хора, осъдени на бедност за цял живот.
„Yankee, go home“
Антиколониалният патос е добра помощ за една революция (цветна или друга). Уместно е да се припомни дори Евромайдана, където те бяха убедени, че животът определено ще се подобри, при излизане от зоната на влияние на имперската Русия под ръководството на Европейския съюз и Съединените щати. Но в очите на венецуелците колониалната власт, която ги потиска като нация, са именно Съединените щати, а Гуайдо ясно се възприема като тяхно протеже, включително благодарение на натиска върху Мадуро от Вашингтон.
Когато американците безсрамно влязоха във венецуелските дела, те нанесоха повече вреда на Гуайдо, отколкото му помогнаха. Каквото и да мислят за Мадуро, той е „свой“, венецуелски, а неговата алтернатива е човек с мандат от Белия дом. И не Чавес научи венецуелците на това. Той просто играеше на настроенията на улицата и националната гордост, конкретизирайки и укрепвайки ги.
Но в крайна сметка Гуайдо се закопа сам, когато се обърна към света с призив, че „допуска всички варианти за освобождение на Венецуела“. Това е прикрита, но недвусмислена молба за въвеждане на чужди войски в страната (например под прикритието на ескортиране на хуманитарна помощ). В устата на представителя Гуайдо, това искане се превърна в директно искане.
Съединените щати, които вече вдигнаха залога прекалено високо и не желаят да загубят, биха искали да реализират точно такъв сценарий - за надеждност. Но нито Европейският съюз, нито така наречената Група от Лима, сякаш създадена за това, не биха могли да убедят в своята необходимост.Дори Бразилия, чийто нов президент следва Тръмп във всичко, беше категорично против.
Дори няма нужда от обяснения, как се отнасят към подобна перспектива самите венецуелци. Това е връщане към деветдесетте години на щиковете на вражеска армия.
Вярност към своите
Третата причина произтича от втората, но има фактор в личното участие на Мадуро. Да, неговата лична политика с акцент върху личната лоялност донесе на страната много проблеми, но донесе резултати в най-кризисния период: армията, специалните служби и дипломатическият корпус остават верни на президента.
Например, вземете най-уязвимото място - посолството на Венецуела в САЩ. Уязвимо, не само защото ЦРУ е много близо. Мадуро прекъсна дипломатическите отношения със САЩ и нареди на дипломатите да се завърнат у дома. Тоест, да се преместят от гостоприемния Вашингтон със семейството си обратно в Каракас, където има хиперинфлация и улична престъпност и не е ясно как ще завърши всичко това. В резултат на това 11 души преминаха на страната на Гуайдо, с което не пропусна да се похвали неговата администрация. Но това е само един от пет души.
Другите отчтети за успехи изглеждат още по-позорни. Гуайдо каза, че редица високопоставени венецуелски служители са избягали в Турция. И бързо получи отговор лично от президента Реджеп Тайип Ердоган: „Никой от Венецуела не е избягал при нас и не се е скрил в моята страна. Разбира се, Гуайдо не познава Турция и смята, че това е племенна държава. Нашето отношение към опитите за преврат е абсолютно очевидно“.
На този фон самопровъзгласилият се президент започна да изпада в истерия. Той призовава военните за подкрепа и призовава войниците „да не бъдат затворници на тероризма“, като получавайки в отговор презрително мълчание. Той се преструва, че е главнокомандващ, който има някаква армия и нарича войниците и офицерите от реалната, както и преди това предана на Мадуро армия, „нередовни формирования“. Всичко изглежда просто жалко.
Не по-малко жалки изглеждат и опитите му да се заиграва с Русия – един от основните критици на венецуелската авантюра на международната арена. Той усърдно избягва резки думи по неин адрес, което в неговото положение не е глупаво. Но като цяло той не измисли нещо по-умно от това да се оплаче на Москва от Мадуро, който „открадна част от инвестициите“ и „не плаща задълженията си към Русия“.
Проблемът не е дори, че това е лъжа, а че в Москва личността на Мадуро се оценява съвсем трезво. Но дори да има претенции към него, това не е причина да се подкрепи „внедряване на демокрацията“ на американските щикове. Гуайдо може да потърси подкрепа от Руската федерация със същия успех като антисемитите от Израел, или Кубинската комунистическа партия от САЩ.
Съвсем друга работа е това, Гуайдо бе принуден от ситуацията да се хваща за сламки и да навлиза в крайности, от типа на въвеждането на чуждестранни войски. Шансът е изпуснат. Ентусиазмът угасна. Мадуро устоя. А часовникът продължава да тик-така.
Дори и да вземем страната на Гуайдо по въпроса, че Националното събрание на Венецуела все още е легитимен парламент и той има легитимност поне като неин председател, правомощията му изтичат в началото на следващата година. Още в края на 2019 г. е необходимо да се проведат нови избори. Това няма как да се направи в режим на конфронтация с президента.
Така че или Гуайдо ще се разбере с Мадуро, или ще се превърне в тиква. Третият вариант е да влезе в президентския дворец на гърба на въстанала тълпа или чужда армия. Сега той изглежда нереалистичен.
Източник: "Епицентър"