Мадуро – отвлечен. Хаменей – убит. В опасност ли е Путин?

Първо Мадуро, сега Хаменей - кой е следващият? Доналд Тръмп продължава насилствено да елиминира лидери на държави, които смята за нежелани. Нещо повече, всички те бяха диктатори и всички активно се придържаха към антизападната реторика, противопоставяйки режимите си на хегемонията на САЩ. Владимир Путин понякога прави почти същото. Дали сега е в опасност? И какво означава нова война в Близкия изток за Русия, дългогодишен съюзник на Иран? Александър Баунов, старши сътрудник в Центъра за руски и евразийски изследвания Карнеги Берлин, отговаря на тези въпроси в анализ за руското независимо издание Meduza.

След смъртта на Али Хаменей при съвместни американско-израелски удари, Владимир Путин се озова в трудна ситуация. Както си спомняме, той се молеше Доналд Тръмп да стигне жив до президентския пост. В крайна сметка се оказа, че Путин се е молил за убиеца на своя съюзник, главата на суверенна държава, нейния официален "духовен лидер" - докато Русия се конфронтира със Запада на духовна основа.

Арестът и екстрадицията на Николас Мадуро бяха толерирани в Москва, макар и с трудности. На Сергей Лавров и Министерството на външните работи, на които е възложена задачата да разпространяват антиамериканска реторика след идването на Тръмп в Белия дом, им беше позволено да запазят мълчание, под прикритието на критики. Путин и Кремъл се въздържаха от остри оценки тогава. Това отчасти се обяснява с факта, че според доктрината на Тръмп Западното полукълбо е Американското полукълбо. Тоест, признавайки своята сфера на влияние там, те биха могли да се опитат да установят подобна сфера на влияние в собствения си регион. И защото арестът и депортирането в края на краищата не са убийство.

Актуалните събития се развиват в това, което Русия счита за "своето полукълбо" и до известна степен за своя сфера на влияние - страна от БРИКС. Там американците убиват лидер, с когото току-що бяха преговаряли.

Смъртта на Муамар Кадафи през 2011 г. се превърна в повратна точка в руската политика и официален претекст за решението на Путин да се върне в Кремъл като президент (което, разбира се, вече се беше зародило) и едно от най-важните оправдания за новия антизападен курс. Путин многократно е заявявал: "те сами поканиха Кадафи в столиците си, ръкуваха се с него, признаха го за лидер на страната и след това лесно позволиха да бъде убит." Той се връщаше към убийството на Кадафи също толкова често, колкото сега се връща към темата за "държавния преврат в Киев", където централното оплакване също беше западното предателство.

Но поне Виктор Янукович, подобно на Башар Асад, беше спасен. И сега, първото убийство на държавен глава на поста след Кадафи. Два пъти за два месеца Путин не успя да изпълни ролята си на спасител, дори на живота на съюзнически диктатор - въпреки че не е бил, помолен да го направи. Нещо повече, убиецът на стар идеологически и политически съюзник е друг обещаващ идеологически съюзник, Доналд Тръмп.

Какво казва реакцията на Русия на убийството на Хаменей

За разлика от отвличането на Мадуро, Путин остро осъди убийството на Хаменей. В съобщение, публикувано на уебсайта на Кремъл, той изрази дълбоки съболезнования за убийството на върховния лидер на Ислямска република Иран, Сaйед Али Хаменей, и членове на семейството му, "извършено в цинично нарушение на всички норми на човешкия морал и международното право".

Самото съобщение е сух жанр; за разлика от отговор на въпрос или видео съобщение, в него липсва интонация - няма гняв, няма възмущение. Но основното в съобщението на Путин е това, което той не казва: кой уби Хаменей? Има поне двама кандидати - Израел и Съединените щати. И Путин го формулира по този начин, за да избегне директни обвинения срещу Доналд Тръмп.

От началото на годината Путин два пъти се озова в трудна позиция със своите съюзници и Глобалния Юг - от чието име Русия доброволно се е съгласила да говори. Той заложи на това, че Тръмп е различен вид американски президент, за разлика от всички останали, и възложи сериозни надежди на сближаване с него. Сега му е трудно да излезе от тези специални отношения, без да застраши приятелския неутралитет на Тръмп в конфликта между Русия и Украйна и в преговорите.

Русия отдавна използва множество политически езици, за да се справи с подобни сложни ситуации. Например, когато приятелският военен режим в Мианмар изтребваше рохингите, Москва като цяло подкрепяше режима, но Рамзан Кадиров защитаваше мюсюлманите рохинги и обвиняваше армията на Мианмар в геноцид. Позицията на Кадиров и някои други официални мюсюлмански говорители в Русия е много по-сурова от официалната, дори спрямо Израел. А след ареста на Мадуро руското външно министерство публикува класическо антиимпериалистическо, антиамериканско изявление, докато Кремъл мълчеше. В сегашната си конфигурация на външното министерство обикновено е делегирана задачата да критикува Съединените щати, докато Кремъл изгражда специални отношения с тях.

Заседанието на Съвета за сигурност на Русия на 27 февруари, което беше обгърнато от медийно мълчание, несъмнено беше посветено на войната срещу ислямски Иран. Скоро последва остро изявление от външното министерство, но този път Путин също се изказа.

Неговото изявление, без директни обвинения срещу Тръмп и Съединените щати, изглежда дори по-слабо от това, което каза, след като американските военновъздушни сили убиха иранския генерал Сюлеймани на 2 януари 2020 г. Това изявление беше направено неофициално, в контекста на "току-що отидоха и убиха ирански генерал, наистина си загубиха самообладанието". Но дори тогава Путин - характерно за него - не спомена оттеглящия се президент Тръмп, нито дори Съединените щати.

Тези пропуски перфектно изобразяват Путин като weak strongman - лидер, който се гордее със силата си и липсата на сдържаност, но в действителност не може да си позволи да атакува словесно американски президент, който унищожава съюзниците си. Руският режим обаче има всички възможности да се дистанцира от тези опасни връзки.

Защо Путин все още не е в опасност след отвличането на Мадуро и убийството на Хаменей

Кремъл е добре запознат с факта, че Тръмп е атакувал Иран не като руски съюзник, а като отделна цел. И със сигурност не като представител на "оста на злото" със столица в Москва. Омразата на Тръмп към Иран и Хаменей лично датира отдавна и е напълно самодостатъчна. Той не изпитва нищо подобно към Русия, още по-малко към Путин лично. Тръмп не гледа на Иран и Русия като на едно цяло и не вижда Хаменей като продължение на Путин. Следователно, атаката на САЩ срещу Иран не е проекция на враждебността на Тръмп към Путин, Русия или дори диктатурите като цяло.

Официалният нов курс на САЩ е по-загрижен за демократизирането на европейските съюзници, които пречат на идеологическите съюзници на настоящата администрация да дойдат на власт, отколкото за враждебните автокрации, на които преди се гледаше с хладнокръвие. За Тръмп, Мадуро, Хаменей и Путин не са част от поредица от мемета "кой е следващият", точно както атаката срещу Иран все още не е прокси атака срещу Русия.

Твърде енергичната подкрепа на Иран би означавала открито да се застане на страната на враговете на Тръмп, да попадне в неговата омраза, да стане страна в конфликта. Това би подкопало ценния неутралитет на Съединените щати във войната между Русия и Украйна и евентуалното избягване на санкции. Това очевидно не е стратегията, която Кремъл е избрал за отношенията си с Тръмп. Путин очевидно не иска да тласка Тръмп в същия лагер като многобройните американски политици, за които между Путин и Хаменей отдавна няма разлика.

Защо методите на Тръмп са подобни на тези на Путин

За Тръмп войната срещу Иран е само слабо свързана с натиск върху Русия, но това не означава, че Кремъл гледа на ситуацията като страничен наблюдател. В Русия лидерът е обграден от аура на святост и неприкосновеност. Убийството на действащ държавен глава е неприятно напомняне, че подобно нещо е възможно. В края на краищата, статутът на първия човек трябва да е свещен в очите на поданиците му; имунитетът му се изгражда с години в страната и в международните отношения. И тогава се появява някой, за когото този имунитет не означава нищо, и за един миг бомба свежда тази свещена фигура до нивото на обикновените смъртни.

В концептуалната рамка на Путин е допустимо да се убиват предатели и опозиционни фигури, считани за еквивалентни, но дори неприятен глава на вражеска държава - като главата на вражески клан сред съперничещи си мафиотски групировки - е защитен до известна степен от неписани и писани правила. И дори от простия факт, че босовете комуникират помежду си.

Путин, въпреки че използва улични обиди срещу Зеленски, досега избягва дори символичен опит да го елиминира - например разрушителни ракетни удари по президентския офис. Руските чиновници дори са били принудени да оправдават това, включително след убийството на Хаменей. Ключов елемент от това обяснение е самият факт на преговорите.

Изявлението на Министерството на външните работи относно атаките срещу Иран, което е по-остро от това на Путин, се фокусира конкретно върху факта, че "атаките отново се извършват под прикритието на възобновения процес на преговори" и "противно на сигналите, предадени на руската страна". Това "отново" намеква за Венецуела, където залавянето на Мадуро също беше предшествано от преговори между него и Тръмп лично, както и между администрациите.

Когато Кадафи почина, Путин беше особено наранен от факта, че смъртта му беше разрешена и одобрена от същите хора, които бяха взаимодействали с либийския лидер като държавен глава, изведоха го от изолация и му "стиснаха ръката". Следователно преговорите на високо ниво не възпрепятстват отстраняването му, а могат да го рамкират. И преходът от едното към другото е бърз.

Русия също води преговори, чийто резултат може да не удовлетвори американския президент-посредник. За него, оказва се, преговорите без официално прекратяване биха могли да доведат до арест или физическо елиминиране на другата страна и след това да продължат под бомбардировки.

Изявлението на постоянния представител на Русия в ООН Василий Небензя, че Русия не е получила сигнали за интереса на Израел към войната, звучи като оплакване от измама: те казаха, че са събрали войски не за атака, а за сплашване, и те нападнаха - накратко, те "ни измамиха и подмамиха!" И ако Москва е предавала тези сигнали на Техеран, тогава това е пореден провал на руската посредническа мисия.

Но самата Русия изисква Украйна да преговаря под обстрел и самата тя отрече интереса и намерението си да нахлуе в Украйна, струпвайки войски по границите ѝ. Но предателството винаги е по-очевидно в очите на съседа.

Действията на Тръмп изглеждат нелогични. Но въпреки това те са факт

Коварството на Запада намери поредното си потвърждение. Но това не означава, че Кремъл директно прилага иранската ситуация към себе си или се чувства безпомощен по отношение на нея. Докато критиците може да приравняват антизападните диктатори един с друг, самите диктатори не се виждат непременно като част от една и съща група.

"Оста на злото" е сложна. Военните ангажименти, които съществуват между Русия и Северна Корея от 2023 г. насам, не съществуват между Русия и Иран. Русия се асоциира много по-тясно с Китай, велика ядрена сила, отколкото с Иран, регионална сила, която никога не е прекрачвала ядрения праг. Путин, търсейки доказателство, че е започнал правилно специалната военна операция, може би вижда такова доказателство в съдбата на Иран. В края на краищата, Иран не успя да премахне заплахите от границите си и позволи да бъде обграден от американски бази и неприятелски настроени правителства.

Въпреки това, руският режим е изградил стратегията си върху различността на Тръмп, върху това, че той се отличава от неговите предшественици в Белия дом - както демократи, така и републиканци. Противно на тази визия, Тръмп - въпреки че обяви нова външна политика, основана на икономическите интереси и интересите по сигурността на САЩ, а не на подкрепата на демокрацията в световен мащаб - в крайна сметка действа в съответствие с американския демократичен глобализъм.

Брутален удар по поредната суверенна диктатура подкопава стратегията на Русия, която е обвързана с надеждите за политическа революция, водена от Тръмп. Той засилва позицията на детерминистките скептици в руското ръководство, които вярват, че противоречията със Запада, и по-специално със Съединените щати, са непреодолими и че неприятелската им политика към Русия е някак си предопределена.

Въпреки че Кремъл не се асоциира директно с Иран, отстраняването на иранското ръководство отново повдига въпроса за наследяването във вътрешната политика на Русия в случай на внезапно отстраняване на режима от власт. Неволното "въртене на очи" се засилва. Въпреки че лидерът на режима не е имал намерение да прехвърля властта, висши служители и елитни групи може да започнат да формулират своя стратегия за подобна възможност.

Особено след като в Иран, както и във Венецуела, Тръмп изглежда се опитва да разчита не само на опозицията, но и на част от номенклатурата по време на смяната на режима. Те отстраняват лидера, елиминират други непримирими елементи, ако е необходимо, и се опитват да преговарят с онези, които остават под заплаха от унищожение. Те ги притискат да спазват необходимите условия, като едновременно с това призовават народа да завземе властта.

Съвместната атака на Тръмп и Нетаняху срещу Иран с право се разглежда от световното обществено мнение като поредно доказателство за краха на световния ред и триумфа на силата. Докато администрацията на Буш си спомняше за епруветката на Колин Пауъл на подиума на ООН и опита му да спечели международната общност в навечерието на войната с Ирак, Тръмп дори не се опита да убеди никого. Не потърси одобрение от Конгреса, камо ли от ООН.

Той не се поинтересува нито от епруветка, нито от последователна логика. Преди шест месеца той съобщи, че ядрените и ракетните програми на Иран са били значително забавени по време на летните атаки, а сега оправдава необходимостта от война, твърдейки, че Иран е по-близо от всякога до разработването на ядрена бомба. Междувременно, за разлика от кампанията през 2025 г., бомбардираните цели е по-вероятно да бъдат свързани със смяната на режима, отколкото с програми за оръжия за масово унищожение.

Резкият преход от театралното мироопазване, което "спря много войни", към започване на нова война със собствените му ръце е напълно необяснимо и не изглежда да представлява проблем за инициатора. Тръмп действа като човек, еднакво безразличен към войната и мира, но пристрастен към успеха, в неговия случай изразен в рейтинги на одобрение и впечатляващи публикации в социалните медии.

Мирът или войната са средства за постигане на една и съща цел, точно както за Путин всичко - от либерализацията до сталинистките практики - е средство за запазване на властта. По същия начин декларативният прагматизъм и реализъм на фракцията MAGA, която отхвърли демократизацията и изграждането на държавност в чужбина, се комбинират с класическите действия на САЩ, включително въоръжени, за промяна на авторитарните режими и реториката за освобождаване на народите от диктатури.

Глобалният институционален ред изглежда окончателно мъртъв. Въпреки това, една от важните му основи все още остава непокътната. Тръмп отказва да прогласи износа на демокрация за своя цел, като вместо това посочва американската изгода и премахването на заплахите. Въпреки това, както и преди, авторитарните режими понасят истинските удари. Не винаги най-дългогодишните или най-репресивните, а по-скоро най-нежеланите, омразните и най-слабо защитените - например от ядрени оръжия. Те са уязвими именно поради вътрешната институционална крехкост и дефицита на легитимност, присъщи на автокрациите.

Новата американска администрация, за разлика от предишните, отправя заплахи както срещу автокрации, така и срещу демокрации - Гренландия, Дания, Мексико, Канада, ЕС. Това е нечувано. Използваният претекст е един и същ: сигурността и интересите на САЩ.

Но няма и най-малък институционален капацитет, никаква правна или концептуална рамка за използване на сила срещу демократични режими. Първо, защото такива държави не заплашват Съединените щати и техните съюзници (редките изключения са заплахите на Израел към авторитарните му съюзници в Близкия изток или действията му срещу като цяло демократичен Ливан).

Второ, оправдаването на атаки срещу демократични страни като Дания или Канада, както се оказва, е нереалистично дори за Тръмп. Въпреки че автокрациите буквално се оказват в гореспоменатата роля на weak strongman - ужасно крехки отвътре.

Отслабената легитимност на авторитарните режими се превръща в значителна, ако не и в основна, заплаха за тяхната сигурност, ако се появят несистемни играчи като Тръмп. В това отношение Русия наистина се нарежда редом до Иран, Сирия и Венецуела, което оначава, че Путин наистина лично преживява драмата на Асад и Кадафи, а сега и на Хаменей.