Новото безсмъртие-екс-макина обещава да пази всяко изплезено селфи, всеки пост във Фейсбук, всеки сандвич, купен с кредитна карта. Дигиталният рай, в който се озовават тези мигове от нашия живот, се разраства неудържимо.
Кой казва, че идеята за безсмъртието на душата e отживелица?
Зад нея днес стоят сателити, микрочипове, информационни пакети, оптични кабели под океана, с една дума цялата мощ на съвременната техника. Вярваме, че онова, което качим в интернет, ще живее там вечно. Там горе в облака, където невежите хора преди нас са мислели, че ще отидат душите ни. Думите отлитат, папирусите гният, стенописите се напукват и ронят, но идеалният цифров код ще се възпроизвежда завинаги, благодарение на питагорейската мистика на числото.
Новото безсмъртие-екс-макина
Цивилизацията и досега е съхранявала нещо, но това винаги са били специално подбрани обекти с особено значение. Пирамидите, Коранът, Мона Лиза. По съветско време казваха, че "ръкописите не горят", т.е. че все се намира някой, който да препише забранената книга и да я предаде нататък. Но битовете информация буквално не горят; те се копират и пазят независимо от човешката воля, защото веднъж завинаги идеалното се е освободило от тленната материална обвивка. Новото безсмъртие-екс-макина обещава да пази всяко изплезено селфи, всяка попържня във фейса, всеки сандвич, купен с кредитна карта. Дигиталният рай, където се озовават те, се разраства неудържимо по закона на Мур, според който компютърната мощ се удвоява на всеки 18 месеца. Това неусетно направи ненужен подбора, йерархиите, компресията - по-лесно е станало просто да пазим всичко. И какво се случи? Отвъдното започна да се случва в реално време: един живот живеем ние тук долу, другият се трупа паралелно горе, в облака.
Както всичко вечно, и дигиталното безсмъртие предполага определена доза вяра. Например - че няма да спре токът в световните центрове за данни, които поддържат мрежата. Че няма да бъдем нападнати от сатанински вирус. Както всяко отвъдно, и дигиталното буди мистичен трепет - той ни изпълва, когато компютърът, натоварен с целия ни живот, не иска да стартира; молим се неясно на кого, почукваме суеверно бакелитовата кутия, слагаме го на студено в хладилника или обратно, върху радиатора. Защото новата дигитална смърт е далеч по-страшна от старата, която ни дебне офлайн: след нея няма агония, труп, тленни останки - всичко изчезва мигновено, сякаш не го е имало. Който го е преживявал на собствения си компютър, може да си представи и какво би представлявал един дигитален апокалипсис, в който цялата човешка цивилизация изчезва мигновено.
Сай-фай жанрът вече разработи фантазма в подходящи сюжети. Героят измисля някаква гениална програма и качва своето аз онлайн, където започва да живее като чист дигитален дух - безсмъртен, неуловим, но и всемогъщ, защото има достъп до цялото знание на света. Както си е редно, случва се някакъв сакатлък; оказва се, че нещо в програмата не е домислено, системата блокира или просто някой съвестен контра-герой спасява света като удря машината с тежък офлайн предмет - и от безсмъртния персонаж не остава и помен. Може да сте чували и новата онтология, според която светът ни е компютърна игра, създадена от напреднала цивилизация, където ние разиграваме зададени роли. От една страна - обидно е да бъдеш симулация, от друга, помислете, в играта нищо не е фатално, ние не умираме, можем безкрайно да започваме отначало, нали така?
"В голямото време нищо не загива без следа"
Вярата в дигиталното безсмъртие кара милиарди човешки същества ежесекундно да качват снимки на котките си, философски размишления, пародии на политици, изповеди, видеа на бебешки пакости и всичко останало, което съставлява един пълноценен човешки живот. Надеждата им е, че някой или може би Някой ще ги чуе и разбере. Най-красиво го е казал руският литературовед Михаил Бахтин още през аналоговата епоха: "В голямото време нищо не загива без следа, всичко ще бъде възкресено за нов живот." И ние качваме с надеждата, че някой ден високоразвитата бъдеща цивилизация ще разгадае компютърните формати от началото на 21 век, ще реконструира изчезналите ни езици и ще оползотвори опита ни.
Тук обаче рискуваме да бъдем разочаровани. Както би бил разочарован древният воин, ако разбере, че наместо от храбрите му победи, палеоантрополозите на бъдещето се занимават с остатъците храна в стомаха му, по които съдят за хранителните навици на племето. Нарастващото количество дигитални следи, които оставяме след себе си, наистина биха могли да останат в облаците завинаги (ако моливите ни бъдат чути и токът никога не спре), въпросът е за какво биха могли да послужат те на бъдещите поколения.
Всеки ден качваме средно по сто милиона снимки, извън онова, което произвеждат охранителните камери, сателитите, научните лаборатории. И тенденцията е към нарастване: защото хората вече се снимат с дронове, монтират камери на шапките си, в очилата си. Още по-впечатляваща е лавината от текстове, които днес произвеждат не само професионалисти, но и блогъри, писачи на постинги, на СМС-и. Представяте ли си чудовищното стълпотворение, ако нищо не умира и всичко се помни вечно?
Машините и ние
Истината е, че в "голямото време" дигиталните ни следи ще се обработват не от хора, а от машини. Те ще се интересуват от неща, които днес не подозираме - да речем, при настоящия текст изкуственият интелект ще опита да разбере не какво съм искал да кажа, а, примерно, как е функционирала търсачката на Гугъл в началото на 21 век като проследи думите, които съм търсел в нея, пишейки въпросния текст. Или някаква друга глупост, която ще им е важна. Вари го, печи го, няма как да се отървеш от това механично безсмъртие, да останеш само с онова, което смяташ за важно. Вероятно на много от вас се е случвало да разчиствате стаята на починал близък. Изхвърляте купища безсмислени вещи, които са му били важни, запазвате смешно нощно гърне, което може да се продаде на антиквар. Впрочем правим това периодически, когато презаписваме дигитализирания си живот на нов носител, нов хард диск, нов облак. Някакви неща са ни станали по-малко важни, други излизат напред, за трети се оказва, че нямаме търпение. Времето се оказва по-силно от вечността на дигиталния код. Дори и да останем завинаги в паметта на мрежата, едва ли можем да се надяваме, че ще бъдем вечно същите.