Известно е, че всяка верига е толкова силна, колкото силно е най-слабото ѝ звено.
Това е отговорът защо Европейският съюз се разпада пред очите ни. Защото икономиката сама по себе си не е етична категория и не е морална ценност.
А пък „ценностите“, които ни ги налагат от Брюксел будят повече изумление и отвращение, отколкото разбиране или възторг.
Ценностите се оказаха не просто най-слабото свързващо звено в Европейския съюз, те се оказаха липсващо звено!
И затова си струва накратко да се проследи процеса на формулирането на тези прословути европейски ценности.
Ще открием много интересна еволюция в пътя от Римския договор през 1957 година до Лисабонския договор през 2009 г.
Договорът за създаване на Европейската икономическа общност е подписан в Рим през 1957 г., поради което става известен като Римския договор. Той влиза в сила от 1 януари 1958, а практическото му изпълнение почва от 1 януари 1959.
Европейската икономическа общност е създадена като икономически съюз за създаване на единна икономическа територия - Общ пазар.
С Римския договор се поставят само и единствено икономически цели и задачи за тяхното постигане:
премахване митата и количествените ограничения в търговията между страните членки;
установяване обща митническа тарифа и обща търговска политика към страните, невключени в ЕИО;
отстраняване на пречките за свободно движение в рамките на ЕИО на лица, стоки и капитали;
провеждане обща политика в селското стопанство и транспорта и установяване на правила за съгласуване икономическата политика на държавите членки;
сближаване на законодателството на страните членки в степен, която е необходима за функциониране на «Общия пазар».
Никъде не се говори за етични категории и морални ценности, камо ли пък да се споменава за еднополови „бракове“ или безконтролен прием на мигранти.
Нещата обаче търпят развитие и в преамбюла на подписания през 1992 г. Маастрихтски договор, с който се създава днешният формат на ЕС, се появяват следните изречения-мотиви от името на 12-те страни-основателки:
„Като потвърждават своята привързаност към принципите на свободата, демокрацията и зачитането правата на човека и основните свободи, както и принципа на правовата държава,
Като потвърждават, че зачитат основните социални права, определени в Европейската социална харта, подписана в Торино на 18 октомври 1961 г. и в Хартата на Общността за основните социални права на работниците от 1989 г.,
Като желаят да задълбочат солидарността между своите народи, при зачитане на тяхната история, култура и традиции“.
Демокрация, свобода, права и свободи на човека – разбира се, но в съчетание със зачитането на историята, културата и традициите на народите и страните, подписващи Договора за ЕС в Маастрихт.
Дотук – по-скоро добре. Добър баланс на индивидуални свободи и национални култури и традиции.
Вече през 2007 година е подписан Лисабонският договор, появил се вместо отхвърления през 2005 г. на референдуми в Холандия и Франция Договор за европейска Конституция.
Влязъл в сила през 2009 г., в Лисабонския договор е добавен един много интересен текст – член 1а:
„Съюзът се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането на правата на човека, включително правата на лицата, които принадлежат към малцинства.
Тези ценности са общи за държавите-членки в общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между жените и мъжете.“
Това е една неолиберална ценността боза, в която са скрити много подводни камъни!
„Недискриминация“, „зачитането на правата на човека“, „толерантността“ – извинявайте, но къде в Европейския съюз има дискриминация, незачитане на правата на човека и нетолерантност?
И ако може да попитаме – към какво точно толерантност?
Защо толерантността към злото – един съюзник на злото – трябва да бъде приемана като добродетел?!
Какво му е лошото или какво му е неясното на текста от Маастрихт:
„Като потвърджават своята привързаност към принципите на свободата, демокрацията и зачитането правата на човека и основните свободи, както и принципа на правовата държава“.
Кое налага изричното включване на текста за „правата на лицата, които принадлежат към малцинства“?
Вижте колко хитро не е упоменато какви са малцинствата! Тук не става дума екслицитно за етнически малцинства!
Напротив, с оглед на силните властови позиции на гейовете, лесбийките и така нататък, тук очевидно става дума за сексуални малцинства. И не за толерантност се борят, а за власт!
Ако се запази тази тенденция на конкретизиране, дали в някои от следващите версии на Договора за ЕС няма да бъдат изрично изброени лесбийките, гейовете, бисексуалните, транссексуалните, интерсексуалните и каквито други джендъри са се появили през това време?
Тези „малцинства“ не са ли под закрилата на „правата на човека и основните свободи“ според Маастрихтския договор?
Очевидно левите и либералите, под благосклонния поглед на Европейската народна партия, са добавили и още един текст в Маастрихтския договор, според който „ЕС се бори срещу социалното изключване и дискриминациите и насърчава социалната справедливост и закрила, равенството между жените и мъжете, солидарността между поколенията и защитата на правата на детето“.
И ето я терминологичната боза в „истанбулски“ стил – включване-изключване, дискриминации и равенство между мъже и жени, и всички поколения, и защитата на правата на детето! Кой ще защитава правата на детето в Европа? Неправителствени либерални организации от рода на „Анимус“ с летяща вещица на метла. Как ще ги защитава тези права? Като настройва децата срещу родителите им!
И какъв е резултатът?!
Вместо свободно икономическо пространство и насърчаване на конкуренцията – заповядайте един чисто нов неолиберален комунизъм. Заповядайте всякакви „Истанбулски конвенции“, всякакви джендър-идеологии, прерастващи в паневропейски практики, и всякакви монополи на корпорациите. Вижте само в България как 75% от търговията с храни се държат от три немски фирми и една австрийска и си отговорете на въпроса – този монопол случайно ли е допуснат, или е целенасочено изграден?
„Храмовата структура“ на ЕС
Така я наричат на брюкселски език, за удобство. И разбира се, в брюкселския език не съществува думата Христос, християнска Европа, християнска вяра, християни.
Вероятно отново за удобство.
Моделът на ЕС фигуративно е сведен до модел на древногръцки езически храм с три стълба (устои), поддържащи общ „покрив“ и изпълнен с целите и принципите на Съюза според Маастрихтския договор.
Съгласно този модел Европейските общности /по Римския Договор/са първият стълб на тази „храмова“ езическа структура.
В него влизат Европейска икономическа общност, Европейска общност за въглища и стомана и Европейска общност за атомна енергия.
Вторият и третият стълб на древногръцкия храм са „Обща външна политика и политика на сигурност“ и „Сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи“.
Обърнете внимание! – в основата на древногръцкия „храм“ е залегнало т.нар. „засилено сътрудничество“, което се отнася и за втория и третия стълб.
И ако сме се чудили откъде влиза този неприятен джендърски повей в България – вече разбираме откъде.
Джендърският натиск върху България се осъществява през „засиленото сътрудничество“ в областта на външните работи и правосъдието, особено.
Повтаряме – джендърите и Сорос действат изключително чрез нашите собствени /дали?/ Министерство на външните работи и Министерство на правосъдието.
Разбира се, персонализирането на проблемите само би опростило тяхната системна същност.
Нас като български граждани не ни интересува защо няколко поредни министъра на правосъдието да правят неистови тайни и явни опити за скоростно подписване и ратифициране на Истанбулската конвенция, включително и в кабинета „Орешарски“.
Не ни интересува също така какви са причините системата на външните работи все повече да се превръща в проводник на странни джендър-идеи и интереси в България, вместо да се съсредоточи върху основната си национална задача да бъде защитник на българските национални интереси пред целия останал свят.
Сигурни сме в едно – че е все по-близо е времето, когато обществената търпимост към подобно странно институционално поведение ще изчерпи своя лимит.
Защото институциите на националната държава трябва да изпълняват преди всичко своите национални отговорности, да защитават интересите на своята страна и на своя народ.
Как така джендър-идеологията влиза като у дома си през широко отворени врати в институциите на страната – и без съмнение това са системата на външните работи и системата на правосъдието, а оттам и през доверени лица - в системата на образованието.
Това е възмутително за огромното мнозинство от българския народ.
Възмутителна е привилегироваността на ЛГБТ-правозащитници, с която влизат в българските институции сякаш те са министрите в тях!
Всички тези джендър-правозащитници поставят налагането на модела на хомосексуализма и на еднополовите „бракове“ в България като основен свой приоритет.
За тези организации Конституцията на Република България е досадна подробност, спираща човешкия хомо-възход, а национални институции като Конституционния съд са враг на прогреса и на светлото бъдеще.
Но да не забравяме откъде идва всичкото това зло?
Откъде идват монополите, джендър идеологията, алчността за още отнемане от националния суверенитет и прехвърлянето му към Брюксел?
Идва от Брюксел, очевидно е.
Брюксел е източникът на злото.
Затова срещу Брюксел е насочена растящата съпротива в Европа.
Защото Брюксел вече е проблем за Европа.
Как да затворим вратите за джендър-идеологията?
Или с други думи – какъв да бъде националният ни отговор срещу джендър-идеологията и злоупотребата на ЛГБТ с „правата на човека“?
Защото Истанбулската конвенция е спряна, но тя е само една от формите на джендър-идеологията. Това не е краят, това е началото на дълъг процес, който има своите решаващи етапи.
И така, както ляво-либерално-десните от ГЕРБ, БСП и ДПС, между които на европейско ниво няма никакви различия, си прибраха „истанбулските“ кукли и парцали – така утре след изборите отново ще ги изкарат.
Бъдете сигурни. Това е тяхната основна задача.
Националният ни отговор може да бъде само един – такъв, какъвто беше и досега. Изразява се в една дума – съпротива.
По всякакъв законов начин. Непримиримо. Докрай.
Отказът от съпротива означава да предадем децата си.
А това не можем да го направим.
Тази съпротива минава и през избори, и без избори, и покрай избори, и с протести, и в социалните мрежи.
Всякак!
Що се отнася до гласуването на 26 май, неделя, то тогава неизбежно ще решим накъде продължаваме – към нормализиране на Европа, или към джендъризиране на България.
С действие или бездействие – всеки ще направи своя избор.