Коментар на проф. Искра Баева
Не за пръв път констатирам, че българското общество живее от скандал до скандал. Още минал не заминал скандалът със субсидиите за политическите партии и влязохме в нов – този път за учебниците по история.
Преди година отново имаше остра дискусия с обучението по история – тогава беше за програмите, по които да се пишат учебниците. Преди няколко години беше за термините „турско робство” или „турско присъствие”. Въпросът е дали наистина нашето общество не може да живее без скандали или политиците предпочитат да му ги поднасят, за да отклоняват вниманието му от по-важни проблеми? Защото моето впечатление е, че повечето скандали са по-скоро театрални, отколкото реални.
Така ми изглежда и днешния с учебниците.
За да докажа своята теза ще се върна малко назад – към неверните твърдения, които обикновено предизвикват най-острите дискусии. Например онова за османското присъствие, термин, който никога не е фигурирал в учебниците.
Такава е и първата теза на новопоявилите се борци за „истината”. Че „комунизмът” (както странно наричат социализма, защото комунизмът е нещо съвсем различно, което никога не е било факт не само в България, а където и да било) най-после трябва да влезе в учебниците. Всъщност въпросният строй намира място още в първите учебници на прехода, издадени през 1996 г. Те са и първите алтернативни, след като през 1992 г. правителството на Филип Димитров спря всички действащи учебници и предложи на „верни” хора да напишат набързо „Записки по история”.
В „Записките” социализмът действително липсваше, вероятно защото авторите не знаеха какво да пишат, след като само няколко години по-рано са следвали „повелите” на конституционно абонираната за властта БКП. Но всички учебници от 1996 г. не само представяха социализма, а и достигаха до прехода. И никъде той не беше възхваляван, а навсякъде критикуван заради репресиите, липсата на политически свободи и икономическата криза, която в края на краищата го довежда до крах.
Следващият кръг учебници бяха подготвени в началото на новия век – през 2001 г., и в тях отново присъстваше следвоенния период и отново без да бъдат изразявани каквито и да било симпатии към системата.
Сегашните учебници са трети кръг, като в програмата, по която са написани, стриктно са регламентирани темите, очакваните резултати, понятията, които трябва да присъстват. Пет издателства се ангажираха с подготовката на учебници и представиха своите проекти пред Министерството. Тези учебници са преминали през рецензии на професионални историци, методисти и учители, след което са ги оценили комисии от Министерството. И всички те са одобрени, което означава не нещо друго, а че отговарят както на научните критерии (професионалната историческа оценка), така и на методическите изисквания (методиците) и на приспособеността им към възможностите на 17-годишните младежи (оценката на учителите). Така че всичко дотук изглежда нормално.
Изведнъж обаче в медиите се появиха двама души, които атакуваха учебниците, макар и да признават, че те отговарят на програмата и изискванията. Причината е, че не отговарят на техните лични представи как трябва да се интерпретира периодът на „комунизма”. Проблемът е, че те са били активни и при предишните скандали и са сред създателите на програмата за учебниците. Вместо обаче да се опитат сами да напишат учебник според собствените си изисквания и с него да се състезават с останалите колективи, те си запазват правото на окончателни съдници. Няма как да не си зададем въпроса на какво основание?
Откровено казано, не разбирам. Това не са академични изследователи на периода. Вярно е, че журналистът Христо Христов се е посветил на проучването на документите на Държавна сигурност и има поредица от книги, но те нито отговарят на академичните критерии, нито пък историята на ДС е равнозначна на историята на България в целия период. Д-р Евелина Келбечева е написала дисертация за културата на България в годините на Първата световна война, но не е известна в академичните среди като изследовател на социализма. Да, има и такива писания, но те са политически, по-точно емоционално-антикомунистически. В което няма нищо лошо, но не бива емоционално-политическото виждане на един човек да се налага на всички останали, включително и на цялото младо поколение. Защото ако това стане, по какво днешното демократично общество се отличава от еднопартийното управление на БКП и стриктната цензура върху историческата наука, която добре си спомняме и нямаме никакво желание да се връщаме към онова време.
После щафетата на скандала беше поета от политически организации от рода на: дискусионен клуб „Свободна България”, Съюз „Истина”, Движение 7000, Християнски център „Прелом”, фондация БАМО, Апостолската реформирана църква и Църквата „Царството на Христос” в Габрово, Демократична България. И в това няма нищо лошо, всеки има право да изразява мнението си в една демократична държава. Но ми се струва, че щеше да бъде по-добре, ако първо бяха проверили твърденията на двамата нови цензори. Защото в техните обвинения има сравнително малко истина – повечето от темите, за които пишат, не отсъстват от учебниците – има ги, вероятно представени не точно по начина, по който те искат. Но нали затова има плурализъм и свобода, дори и при учебниците. Пак ще повторя: ако тези искат да наложат своите тези, нека напишат свой учебник, който да се състезава редом с другите.
Доказателство за манипулативния характер на обвиненията са отговорите, които написахме по отношение на нашия учебник. Прилагам и него в друг файл, защото трудно би се събрал в една статия (той е с обем от 50 000 знака или 25 страници -Отговори на Булвест на МОН ). В него са посочени пространни цитати от учебника, както и изследванията по повдигнатите въпроси. На как да обявим българската антикомунистическа съпротива за първа и най-масова в Източна Европа, като това не е вярно – полската антикомунистическа съпротива е по-ранна и значително по-масова. Същото се отнася и до искането да напишем, че „народният съд” в България е издал повече смъртни присъди от всички останали, като дори ни предлагат да направим сравнение с Германия. Защото Нюрнбергският процес е само върхът на айсберга в наказанията срещу военнопрестъпниците – процесите срещу тях са десетки и дори стотици и то не само на територията на Германия, а и в страните, окупирани от Третия райх в годините на войната, а издадените смъртни присъди са многократно повече от българските.
Струва ми се, че няма как всички автори на всички учебници, всички рецензенти и оценители на учебниците, всички учители, които са ги избрали, да грешат в положителните си заключения, а двама души, самоназначили се за цензори и очевидно не познаващи основните изследвания за периода, да се обявят за носители на единствената и окончателна истина и да поискат да я наложат на всички останали. Зная, че те имат силни политически покровители, включително и от средите на управляващите, но това достатъчно ли е, за да станеш носител на абсолютната истина? Ако това е така, значи сме се върнали във времената на политическата цензура, когато някъде отгоре, от политическия връх ни нареждаха какво трябва да пишем.
Нека не се плашим, а се доверим на нашите изследвания и върху тяхната основа се преборим за правото на свободна научна воля!