Понеже, ако живеем, за Господа живеем, и ако умираме, за Господа умираме; и тъй живеем ли, умираме ли, Господни сме.
Римляни 14:8
Радостта и страданието в живота вървят едно след друго.
Наскоро мой близък приятел изгуби своя син. Умен, внимателен, чудесен приятел, добър ученик.
Само миг и вече го няма. Повече от 40 дни – без него под това небе.
Остават близките и празнотата на неговото отсъствие.
Без него. В света на малката картина под небето, преливаща от болка и страдание.
Но има голяма картина.
Голямата картина е светът на вечността, в който са нашите – отишли си от този свят – близки.
Временно сме в малкия свят на времето. Няма вечно жилище в света на времето.
Но вечността в нас отказва да приеме края под това небе.
Вечността в нас не може да разбере времето.
И само Господарят на времето и вечността може да ни донесе утеха.
Ако го приемем в сърцето си.
Тогава с вяра разбираме, че всичко под небето е само прелюдия.
Тогава – живеем ли, или умираме – принадлежим на вечността на Господаря.