Страните кандидатки за членство в ЕС само се преструват, че правят реформи. А страните-членки – че желаят да приемат нови държави. Всъщност, намеренията и на двете страни не са сериозни, пише Михаел Мартенс във ФАЦ.
През юни 2003 година тогавашните 15 членки на ЕС на среща на върха в Солун приеха една декларация, която същевременно беше и обещание: „Бъдещето на Балканите е в ЕС" гласеше ключовото изречение. Тогавашният председател на Еврокомисията Романо Проди заяви, че сближаването на балканските държави с ЕС като стъпка към по-далечната цел – приемането им в ЕС – е „необратим процес".
Тези декларации бяха съвсем искрени и в съзвучие с общото настроение в ЕС. Отворените рани от войните в разпадналата се Югославия, в които загинаха над 130 000 души, а милиони бяха прокудени, все още боляха. От въздушните удари на НАТО срещу Сърбия бяха минали само четири години. Най-опасните военнопрестъпници в Европа след Втората световна война, лидерът на босненските сърби Радован Караджич и неговият генерал Ратко Младич, все още бяха на свобода. За западноевропейските правителства нямаше съмнение, че балканските държави трябва да бъдат стабилизирани, а в перспектива – и приети в ЕС. Нещо повече – това беше приоритет.
16 години по-късно обещанието от Солун вече изобщо не отразява преобладаващите настроения в ЕС, в който междувременно членуват почти два пъти повече държави. Нека да си припомним, че първо дойде голямото така наречено „източно разширяване" на ЕС, при което през 2004 година бяха приети 10 държави. Три години по-късно се присъединиха България и Румъния, а през 2013 – и Хърватия. Натрупаният опит от членството - особено на България и Румъния - помрачи оптимизма на мнозина привърженици на разширяването.
Коренно променени нагласи
Евробарометър, инструментът, с който се измерват настроенията на хората в ЕС, вече от години показва трайно спадане на ентусиазма за приемане на нови членове. Хората в ЕС дават огромно одобрение на свободата на придвижване и на плановете за обща отбранителна политика, те одобряват и еврото – но не и разширяването. Приемането на нови страни-членки всъщност е единствената политическа позиция, която, според Евробарометър, не получава подкрепата на мнозинството.
Нито едно правителство не може да си позволи трайно да игнорира този факт. Вярно, след приемането на Хърватия вратите на ЕС не бяха официално затворени, а Брюксел продължава да публикува своите „доклади за напредъка". Но като че ли никой – нито вътре в ЕС, нито в страните-кандидатки - вече не желае да влага особени усилия в евроразширяването. Цялата работа прилича малко на симулация. Ако не броим Северна Македония, където напоследък наистина се виждаше стръв към реформи, другите правителства на страните-кандидатки само се преструват, че реформират. А пък ЕС (и страните-членки) се преструват, че желаят да приемат нови държави. Всъщност, намеренията и на двете страни не са сериозни.
Ето защо трябва дори да сме благодарни на френския президент, който на последната среща на високо равнище на ЕС даде отпор на разширяването и каза на висок глас онова, което къкри вече от доста време, и в което мнозина са убедени. Да, поне по отношение на Северна Македония, Еманюел Макрон беше единственият противник. Всички останали, дори критично настроените Нидерландия и Дания, в крайна сметка сигурно щяха да подкрепят Скопие, където единственото истински реформаторско правителство на Балканите в момента вече е обречено. Досегашната политика по разширяването на ЕС беше провалена не от Макрон обаче. Той просто ѝ нанесе последния смъртоносен удар. Защото още много преди Макрон никой вече не ѝ вярваше.
Какво обаче ще става оттук насетне?
Разбира се, досегашните игрички на двустранни заблуди могат да продължат още някое време: от едната страна ще се преструват, че правят реформи, а от другата ще симулират сближаване. Но и за двете страни това ще си бъде чисто губене на време. След като обещанието от Солун вече е невалидно, или поне не може да се осъществи в обозримо бъдеще – как тогава ЕС ще дефинира отношението си към Балканите? Защото никой не желае да ги остави на произвола на съдбата, включително и Макрон. Ако приемем, че процесът по присъединяването на тези държави вече е изчерпан в досегашната си форма, тогава е крайно време да обсъдим въпроса дали ще го съживяваме, или ще го сменяме с някаква друга политика.
Идеи по въпроса изобщо не липсват. Различни предложения се въртят вече от години. Например: за държавите от Западните Балкани частично да бъдат отворени европейските кохезионни фондове, които иначе подпомагат само държавите-членки. Или пък регионът да се обвърже с вътрешния европейски пазар. Така или иначе, става дума за задача, която – поне като числа – не е толкова голяма. Шестте държави от Западните Балкани заедно имат по-малко население, отколкото България и Румъния. Икономическите им параметри също не достигат дори половината от БВП на Румъния.
ЕС претендира, че е сериозен актьор на международната сцена - не само в икономически аспект. Тази своя претенция той може да защити тъкмо на Балканите, пред собствените си порти. В противен случай ще изгуби доверие.