Светът след 8 януари не е същият. За първи път след края на Студената война една страна си позволи да атакува военни бази на хегемона и това не доведе до мощен американски удар. Иран дръзна, а Америка негласно призна „правото“ му да атакува нейни военни обекти.
Убийството на генерал Сюлеймани не разпали война между Америка и Иран. От което светът въздъхна с облекчение. Стана ясно, че и двете страни не желаят да направят решителната крачка, отвъд която конфликтът става неизбежен.
Тръмп предпочете да остане в рамките на разказа за елиминирания опасен терорист и да впише случилото се в започналата предизборна кампания. И ходът му сполучи във вътрешен план. Ликвидацията на иранския генерал бе възприета положително от американската публика и спомогна на действащия президент да влезе в образа на решителен главнокомандващ на въоръжените сили и силен национален лидер. Типично по своему, Тръмп точно след атаката декларира, че не желае война и е готов да започне широкообхватни преговори с Иран. С което показа най-малкото пълното си пренебрежение спрямо последиците от кризата, която сам създаде.
Авансите му бяха отхвърлени от иранските власти, но и те предпочетоха да считат инцидента за изчерпан. На тях засега им стига, че успяха да нанесат ответен удар, който хем има реално измерение, хем не доведе до задълбочаване на конфронтацията. В допълнение, те в някаква степен се чувстват вече свободни да се дистанцират поетапно от ограниченията по „ядрената“ сделка и да се радват на постигнатата вътрешна консолидация, точно преди предстоящите парламентарни избори в страната.
Но въпреки настъпилото успокоение, светът след 8 януари вече не е същият. За първи път след края на Студената война станахме свидетели как една страна си позволи да атакува две военни бази на хегемона и на това не последва мощен американски удар. Независимо, че нямаше жертви сред американските войници, символичните последици от акта могат да бъдат колосални. А случилото се трудно може да бъде поправено.
Иран дръзна, а Америка негласно призна „правото“ му да атакува нейни военни обекти. И всичките приказки на американският президент, че дори минимална военна реакция от страна на Техеран ще означава задействането на невиждани военни системи, в чието разработване са вложени 2 трилиона долара, че вече са набелязани 52 ирански цели, се оказаха просто блъф. Който на 8 януари не просто не сработи, но доби изражението на стратегически провал.
Вече всеки геополитически съперник и враг на Съединените щати ще има едно наум,
че американските заплахи са въздух под налягане и че Америка позволява да ѝ се нанася ответен удар. А да не забравяме, че само преди половин година държавният секретар Помпео заяви, че всяко нападение срещу американски военни представлява червена линия, чието преминаване ще означава война с Техеран.
Е, червената линия бе прекрачена, но война не последва. Ситуацията много напомня за една друга червена линия, начертана от Обама пред режима на Башар Асад, която също бе нарушена и също не последва военен отговор. Всъщност имат ли някакво значение вече тези всички американски червени линии? И не е ли самата американска политика главният виновник за
настъпващата девалвация на идеята за американско световно надмощие.
Защото не някакви обективни фактори, а поредица от погрешни стратегии, провеждани от трите последни администрации в Белия дом, създават световните главоболия на САЩ.
Хорото го поведе Буш-младши, които провокира втората война в Залива едва ли не от семейни подбуди. Искаше му се да довърши започнатото от баща си дело. С което подкопа доверието, с което се ползваше страната му по света, но което е по-лошото - провали се в опита си да установи някакво подобие на ред и сигурност в Ирак, да не говорим за изграждането на функционираща демокрация. Тогава светът видя, че
Америка може да спечели една война, но няма капацитет да налага желаното поствоенно статукво.
Вторият провал го организира Обама. С отказа си от активна намеса в сирийската криза, той по същество дезертира от Близкия изток и неволно помогна на Москва и Техеран частично да запълнят оставения от самия него вакуум. Което породи масивно пренареждане на силите в региона, като Русия успя да се вмъкне в почти всяка една комбинация. Прокарвайки навсякъде основната си цел - създаването на механизми за международно функциониране, базирани на неамериканска основа. А където може и на антиамериканска.
И готовността на Тръмп да преглътне ракетните удари от 8 януари се превърна в поредната брънка от провали на Америка. За да спаси мира, американската администрация на практика слезе до нивото на Иран. Нещо повече: ремито по отношение на разменените удари се възприема от непредубедената публика като успех за по-слабата страна и поражение за по-силната.
А в основата на всяка световна хегемония стои не постоянното прилагане на сила, а усещането за сила, което внушава хегемона на останалите държави. То трябва да е такова, че да парализира всяко желание на враговете да се борят за промяна на статуквото. И Америка си бе извоювала подобен статут в края на миналия век и в началото на този. Но изброените по-горе грешки на политическото ѝ ръководство унищожиха точно този неин имидж.
Тя, разбира се, продължава да разполага с най-мощния военен инструментариум в света, но се (само)лиши от ореола си на непобедимост. И тази загуба е ключова. Ако се върнем с две десетилетия назад, ще си спомним, че Либия на Муамар Кадафи реши доброволно да се откаже от оръжията си за масово поразяване, само за да не буди гнева на Съединените щати. Днес Иран, на фона на една по-технологична във военно отношение Америка, демонстрира самочувствието да атакува с ракети два американски бази. И да декларира открито като своя крайна цел изгонването на янките от Близкия изток. Това сега звучи фантастично, но така звучеше и преди 20 г. възможността някоя държава да обстрелва безнаказано американски военни обекти.
От друга страна, Иран не е дори главният антагонист на Америка.
И ако си позволява агресивно поведение, след като не разполлага нито с ядрено оръжие, нито с междуконтинентални ракети, колко ли по-дръзко от него могат да се държат Китай и Русия например. Ако САЩ подминаха иранските удари, ако не видяхме да се задейства прословутия чл. 5 на НАТО, каква реакция може да се очаква на евентуален руски удар по естонски, румънски или български военни бази? Отказът да се противопоставиш на по-слабия противник автоматично означава, че няма да противодействаш и срещу по- силния.
В този смисъл днешната реторика на Запада, че е готов да се изправи срещу всяко руско или китайско предизвикателство, не е демонстрация на сила, а
опит да се прикрие слабост.
Дължащ се на страха от достигането до мащабен военен сблъсък. В края на краищата, САЩ и западните страни разшириха НАТО на изток, за да маркират новата си зона на влияние, а не да излагат на риск съществуването на нациите си.
И тук се крият истинските последици за България от изминалата криза. От една страна, за НАТО консолидацията става все по-трудна, поради различните приоритети за отделните му членове. Тръмп вече заговори за по-силно ангажиране на блока с Близкия изток, Полша и Прибалтика са фокусирани върху руската заплаха, Западна Европа има пасивно поведение, водена от нежеланието си да пренасочва допълнително средства за отбрана. От друга страна, останалите световни и регионални играчи, след примера на Иран, ще бъдат склонни да възприемат едно по-рисково и агресивно поведение спрямо западния свят.
А самият западен свят, към който принадлежим вече и ние, не просто не е готов да се изправи пред новите реалности, той дори отказва да ги забележи. Остава затворен в рамките на вътрешното си дребнотемие и реагира на световните проблеми само през призмата на вътрешната си политика. Нещото, което в крайна сметка се явява основна причина за загубата на позиции на международната арена.
Автор: Георги Георгиев
Източник: "Гласове"